Играта

Тя предпазливо опипа тялото си. Все още се чувстваше изтощена, но част от силите й се бяха възвърнали — сили, от които се нуждаеше, за да оцелее. А се налагаше да оцелее. Налагаше се да намери начин, какъвто и да е, да си върне детето. Освен това се налагаше и да се укрие от своите преследвачи.

Всички тези задачи й се струваха неизпълними.

Елинор й помогна да се изкъпе и облече. Катрин погледна отражението си в единственото, при това счупено огледало в стаята. Беше ужасно бледа и ужасно слаба и нямаше нищо общо с някогашната пращяща от здраве, силна и пълна с жизненост Катрин. Може би мъжете най-после щяха да престанат да гледат на нея като на желана играчка за леглото. Дали Лиъм изобщо си спомняше за нея? Ако я срещнеше сега, със сигурност нямаше дори да я погледне.

Очите й се стрелнаха към леглото. Не беше ли сънувала Лиъм тази нощ?

— Така е, сега не си толкова привлекателна — обади се Елинор, сякаш прочела мислите й.

Катрин се извърна към нея, но не видя злоба в изражението на мащехата си.

— По-добре престани да скърбиш — твърдо каза Елинор — и помисли за бъдещето. Ами да, има жени, които са страдали много повече от теб. Сега трябва да вземеш решение. Можеш да позволиш на страданията да те състарят и убият. Но можеш и да предпочетеш да живееш. — Тя помълча. — Майка ти умееше да се бори.

— И аз трябва да бъда силна като нея — промълви Катрин.

— Да. Помисли какво искаш, от какво имаш нужда. После остави миналото зад гърба си и продължавай да вървиш напред, към своите цели. — Устните на Елинор се свиха решително. — Кралицата иска да те обеси, Катрин. Не можеш да останеш при нас в Селинджър Хаус.

Катрин съзнаваше, че всичко, което казва Елинор, е самата истина. Трябваше не само да събере силите и разума си и да поднови борбата за своето дете. Трябваше и да напусне Лондон. Но къде да отиде?

Отговорът беше прост. При Лиъм.

Сега той бе на свобода, беше избягал от Тауър. Катрин не искаше да живее без него, а и бе дошло време да погледне истината право в очите — не можеше да живее без него. Трябваше да го намери, да му каже колко много го обича и да го помоли да я вземе със себе си, където й да отива. Лиъм можеше да й помогне да си върне детето. Как се обърка всичко, каза си тя с горчивина. И двамата изведнъж бяха станали престъпници, обявени извън закона, издирвани от властите.

Погледна отново към леглото и постепенно си припомни нощта. Наистина беше сънувала Лиъм — прекрасен сън, в който той я бе прегръщал, целувал и утешавал. Всичко беше толкова истинско, толкова вълнуващо.

— Приготвих някои неща, които може да ти потрябват — каза Елинор.

Катрин се извърна и я погледна объркано.

— О, не ти ли казах защо те събудих толкова рано, макар да знаех, че имаш нужда от още почивка, за да се възстановиш от раждането и от всички останали кошмари? — попита Елинор. — Баща ти те изпраща при Мери Стенли в Есекс.

Катрин замръзна на мястото си.

— О’Нийл беше тук през нощта. Това е негово решение. Той иска да напуснеш Лондон веднага и всички смятаме, че така е най-добре. Тук не си в безопасност, Катрин — тихо каза Елинор.

Неспособна да реагира, Катрин стоеше като вкаменена и се опитваше да подреди обърканите си, хаотични мисли. Ще отидеш при майка ми в Есекс. Господи! Лиъм наистина е бил при нея снощи. Била е полузаспала и е решила, че сънува.

Защо тогава не я бе взел със себе си?

Катрин напрегна паметта си, за да си спомни думите му. Това бяха най-важните думи, които някога й бе казвал. Трябваше да си спомни. Не беше ли казал, че ще се върне да я вземе? Тя притисна студените си длани към горящите си бузи. Да, той бе обещал да дойде да я вземе… и да донесе тяхното дете… след като залови Фицморис и върне баща й в Дезмънд!

Господи!

Катрин затвори очи и започна да се моли. С цялото си сърце, с цялата си душа. Молеше се мечтите й да се сбъднат; молеше се Лиъм да успее да осъществи всички свои отчаяно смели планове, да намери техния син, да се върне при нея. Дълбоко в себе си тя знаеше, че ако има човек, способен да се изправи срещу съдбата и да я победи, този човек е Лиъм О’Нийл, Господарят на моретата.

35.

Когато чичо й обяви, че заминава по работа за Лондон, Джулиет настоя да го придружи. Понеже знаеше колко е разстроена по повод на предстоящата си сватба и искаше да разведри духа й, той се съгласи. Джулиет не му каза истинската причина, поради която държеше да отиде в Лондон точно сега. Причината беше Катрин.

Слухът за нейния опит да убие кралицата се бе разпространил като горски пожар, стигайки само за няколко дни до Корнуол. Джулиет се боеше, че мъката е помътнила разсъдъка на приятелката й и че Катрин отчаяно се нуждае от нейната помощ.

Трябваше да отиде в Лондон и да узнае колкото е възможно повече за нея. Ричард нае стаи в една от добрите странноприемници и излезе, оставяйки няколко прислужници да помагат на Джулиет. Тя бе казала, че смята да направи някои покупки, но кочияшът изобщо не се впечатли, когато получи нареждане да кара към Уайтхол, вместо към пазара в Чийпсайд.