Играта

Катрин вкопчи пръсти в масата. Започваше да разбира, макар все още не съвсем ясно.

— Животът не е нищо друго, освен политика, скъпа моя — мрачно продължи Мери. — Аз съм живяла в двора много години и съм видяла това със собствените си очи. Хората идват и си отиват. Позициите във властта се запълват и изпразват, за да бъдат запълнени отново. Лиъм ще залови Фицморис и тогава мястото на този човек ще трябва да бъде заето от някой друг.

Катрин гледаше безмълвно пред себе си.

— Бунтовникът Фицморис стана прекалено силен и постигна прекалено много успехи, Катрин. Всички вече разбират, че би било далеч по-добре властта в Дезмънд да принадлежи на баща ти.

Катрин нададе вик. Колко добре разбираше сега действията на Лиъм. Трябвало е да му има доверие! Божичко, а тя го беше проклела!

— Това е невероятно дързък и рискован план — прошепна Катрин прегракнало. — Но защо? Защо му е било всичко това? Защо ще е готов дори да извърши предателство, за да възстанови баща ми в Дезмънд? Бих могла да го разбера, ако тази игра бе започнала преди няколко месеца, след като вече бяхме женени. Но когато бяхме на остров Иърик, Лиъм ми призна, че е започнал да помага на Фицморис много по-рано, веднага след като ме отвлече от френския кораб, с който Джулиет и аз плавахме от Шербург за Англия. Та тогава той почти не ме познаваше.

Мери я гледаше изпитателно.

— Кажи ми, скъпа моя, защо богат и прочут човек като Лиъм би нападнал един малък френски търговски кораб без всякаква политическа стойност и очевидно без ценен товар на борда.

— Не зная.

Мери отново се усмихна.

— Защото за него корабът е съдържал безценен товар — товар, който в очите на другите може би не е означавал нищо.

Катрин продължаваше да я гледа с недоумение.

— Скъпа, на кораба си се намирала ти. А синът ми искаше да те има.

Не, Мери явно грешеше. Катрин бе сигурна, че преди нападението над френския кораб Лиъм изобщо не е подозирал за нейното съществуване. И тогава я прониза внезапно съмнение: ами ако е подозирал?

36.

Януари, 1573

Лиъм стоеше изправен на бака, насочил далекогледа си към разпенения Атлантически океан. След броени часове щеше да се разрази поредната страховита зимна буря. Но Лиъм нямаше намерение да променя курса на „Морски кинжал“, за да потърси подслон и сигурност в някое закътано пристанище. Трябваше първо да установи какъв бе корабът, който морякът на вахта беше забелязал още преди часове — кораб, който очевидно плаваше за южна Ирландия.

„Морски кинжал“ бе прекарал последните три месеца в непрекъснати обиколки край острова, изпречвайки се на пътя на всеки кораб, натоварен с провизии за Фицморис. Сведенията отпреди две седмици гласяха, че от бунтовниците вече са останали една шепа окъсани, изнемощели от глад мъже, които се укривали из голите планински чукари на Кери и които периодично нападали селата от околността, за да отмъкнат последните остатъци храна от местните жители, без да ги е грижа, че онези, от които крадат, също умират от глад, че те също са ирландци, включително жени и деца — невинни, изстрадали жертви на тази опустошителна война.

Това беше отблъскващо занимание. Лиъм се бе зарекъл да не си позволява дори и искрица състрадание към Фицморис и хората му, пък и едва ли можеше да стори нещо срещу глада, който се ширеше из цяла южна Ирландия в резултат от мародерските набези, извършвани както от ирландските бунтовници, така и от английските войници. Не, той мислеше само за едно: трябваше да постави Фицморис на колене; трябваше да си върне сина. И Катрин.

Най-после успя да разпознае националността на малкия кораб, който се движеше пред тях. Беше шотландски. Лиъм се усмихна, свали далекогледа и се разпореди „Морски кинжал“ да поеме курс към тихото, защитено от бурите пристанище на остров Валенсия.

Защото искаше шотландския кораб да стигне до Фицморис. Шотландците нямаха представа, че барутът, с който бяха пълни трюмовете, беше дефектен. Той не можеше да се възпламени и щеше да направи и малкото останали мускети на бунтовниците негодни да стрелят. Лиъм чудесно знаеше, че Фицморис отчаяно се нуждае от този барут, както се нуждаеше и от хранителните провизии, които така и не достигаха до него.

„Морски кинжал“ направи остър завой и с разпънати платна се понесе през високите, разлюлени вълни, твърдо решен да изпревари връхлитащата буря.

Ричмънд, 1 март 1573

Пратеникът на сър Джон Перът беше едно изтощено до смърт момче на не повече от шестнадесет години. Червената му униформа бе почерняла от кал, разкъсана на множество места и напълно износена. Той се изправи пред кралицата, разтреперан от умора и изнемощялост.

— Ваше величество, лорд комендантът на Мънстър ми заповяда да ви предам това — каза момчето и подаде на Елизабет запечатано писмо.

Кралицата вече знаеше съдържанието му. Слуховете бяха по-бързи и от най-бързоходния пратеник. Сърцето й пулсираше лудо. Тя разчупи печата, прочете кратките три реда на писмото и вдигна глава.

— Вярно ли е? Наистина ли миналия месец Фицморис се е предал в ръцете на сър Джон при Килмалок?