Играта

Лиъм потрепери. Беше имал много жени. Много. Някои бяха като Катрин — невинни жертви, пленени от него в морето при поредното пиратско нападение. Но никога не се бе опитвал да прелъсти жена, която няма никакъв опит или ако не му бе дала знак, че проявява интерес към него.

Докато не срещна Катрин.

Беше твърдо решен да я има, независимо от липсата й на опит, независимо от очевидното й нежелание. Знаеше, че трябва да стои настрана от нея. Но не можеше. Тя беше невероятна, необикновена жена, досущ като скандалната си майка Джоан Бътлър Фицджералд. Нейната гордост, нейната непокорност, независимостта й не го отблъскваха. Напротив. Сега, след като бе започнал да я опознава, я желаеше повече от всякога. В сравнение с Катрин всички останали жени бледнееха.

Но Лиъм не искаше да е като баща си, да получава всичко, което поиска, макар и насила. А Катрин беше решена да му устои. Той знаеше, че може да разпали страстта й и да я доведе до там, че тя да го моли да проникне в нея. Но подозираше, че ако стори това, Катрин ще го намрази още повече.

Постепенно започваше да осъзнава, че насилственото прелъстяване е твърде близко до изнасилването. И че не би постигнал нищо повече от това да докаже, че наистина е син на Шон О’Нийл.

Лиъм сграбчи мокрия дървен парапет на кораба. Какво, по дяволите, да направи? Всеки почтен мъж би я оставил на Хю Бари. Но той знаеше, че не е достатъчно почтен, за да го стори.

Беше разярен. Ядосваше се на себе си, задето я желаеше толкова безумно. Ядосваше се на нея, задето го изкарваше от кожата му и му показваше колко много всъщност прилича на баща си.

И се срамуваше. За това, че се държеше като звяр, че пред лейди Катрин Фицджералд се превръщаше в свиреп звяр — звяр, не по-различен от Шон О’Нийл.

Катрин се приближи до люка в каютата на Лиъм и очите й се разшириха. Земя! В далечината съвсем ясно се виждаше дивият ирландски бряг. Беше ранно утро, но Катрин вече се бе измила и облякла в злощастната рокля, която беше зашила предишния ден. Тя изтича от каютата, втурна се по тесните стъпала и се спусна към парапета на палубата. После, без изобщо да усеща, че е останала без дъх, се взря усмихната в родната си земя, която не беше виждала шест дълги години. И докато бледата пясъчна ивица на брега под стръмните скали се увеличаваше пред погледа й, усмивката й ставаше все по-широка. Накрая Катрин отметна глава назад и се засмя ликуващо.

— Добро утро, Катрин.

Смехът й секна. Тя се обърна и се озова очи в очи с Лиъм. Не го беше виждала повече от цяло денонощие — от вечерта, когато почти бе успял да я прелъсти. Той също не се усмихваше. Погледът му обходи бързо лицето й, спря се за миг на устните й и се плъзна към гърдите й. Беше повече от очевидно за какво мисли.

Катрин почувства, че се изчервява. Собственият й поглед също го бе изучил така цялостно; безсилна беше да го спре. Само ако тази ужасна, интимна нощ не се бе случила!

— Добро утро — успя да каже тя и веднага се извърна с лице към брега, опитвайки се да не обръща внимание на близостта му. Беше се надявала, че той повече няма да й оказва никакво въздействие.

— Тя е толкова доволна, че ме вижда — промърмори Лиъм. — Надявах се, че кратката раздяла може да те накара да ме заобичаш поне мъничко.

Катрин гледаше право пред себе си.

— Аз обичам само един мъж и това не си ти.

— А, да, твоят отдавна изгубен любим. Или може би трябва да кажа отдавна умрял?

Тя се обърна и го изгледа свирепо.

— Бих искала изобщо да не говориш за него.

— Но това е невъзможно. — Сивият му поглед се спря върху очите й. — Защото се разкъсвам от ревност при самата мисъл за теб и Хю.

Катрин с изненада установи, че не може да помръдне.

Гласът му притихна.

— Но ти сигурно знаеш това, Катрин. — Беше като топла ласка.

Пулсът й се ускори.

— Знам само, че си безсъвестен негодник, толкова вещ в прелъстяването, колкото и в ограбването и убийствата.

Той лениво се усмихна.

— Аз ти изповядвам сърцето си, а ти го хвърляш обратно в лицето ми. Това е жестоко, Катрин.

— Не ми изповядващ нищо друго, освен глупости — извика Катрин. Искаше й се да се махне от палубата, да избяга от него, но усети, че дори да се опита, той ще я спре.

— Прекарах две кошмарни нощи.

Сърцето й заби бясно. Досещаше се защо не е спал добре. Представяше си как се мята и се върти в леглото чак до зори, изгарян от забранени желания. Точно както се бе случило и с нея.

— Н-не ме интересува — каза тя накрая.

В отговор Лиъм отново се усмихна, едновременно надменно и разбиращо.

Той знаеше. Знаеше, че е спала точно толкова зле, колкото и той, и то точно поради същите причини. С пламнали бузи, Катрин впери поглед към брега.

— Изненадана съм, че не виждам познатите отличителни белези по крайбрежието. — Всъщност тя изобщо не си спомняше такива остри скали до устието на залива Шанън.

— Познаваш Корк? — Лиъм скръсти ръце и се облегна на парапета до нея.

— Корк! — извика Катрин и се извъртя към него. — Приближаваме Корк? Не отиваме ли в Аскийтън?

— Ще пуснем котва в Корк и ще яздим до Баримор. Нали Бари живее там?

Тя зяпна изумено.

— Н-но аз си мислех, че отиваме първо у дома!