Играта

— Така изглежда — каза Лиъм, доволен, че Хю Бари не си е у дома. — Ще трябва да попитаме в селото — допълни той.

Сетне обърна назад дългокракия си кон. Катрин и Макгрегър тъкмо се канеха да го последват, когато изведнъж видяха, че през полето от запад се задава група ездачи. Когато забелязаха тримата пришълци пред външните порти на Баримор, ездачите пришпориха конете си и препуснаха в галоп право към тях. Лиъм грабна от Катрин юздите и преведе конете през подвижния мост обратно към пътя, където щяха да имат възможност за маневриране и за бягство, ако започнеше битка. Макгрегър застана от другата страна на Катрин, като хвана дръжката на пистолета си. Лиъм разтвори плаща си, за да може шпагата да му е под ръка.

— Какво ви става? — извика уплашено Катрин. — Сигурно не смятате да се биете с дузина въоръжени мъже?

Лиъм не отговори, а продължи да наблюдава ездачите, които вече се носеха нагоре по пътя към тях. Изведнъж Катрин възкликна радостно и се вкопчи в ръката му. Сърцето му се сви, защото се досети кои са тези ирландци. А беше ясно, че са ирландци, защото всички бяха облечени в традиционните сиви наметала, много от тях яздеха по-дребните местни коне, а някои дори бяха със забранените от закона бради. Косите на всички бяха дълги и спуснати така, че да скриват лицата им.

— Това ли е твоят годеник? — попита Лиъм.

Тя кимна, засияла.

Той се взря в мъжа, за когото говореха и го намрази от пръв поглед. Бари беше по-млад от него, долу-горе на възрастта на Катрин, и бе червенокос и светъл като нея. Всъщност, Хю Бари беше привлекателен мъж, доста над средното ниво. Чертите му бяха неправилни, но приятни; очите му — сини като метличина. Лиъм посегна към шпагата си. Може би днес звярът в него все пак щеше да победи.

Хю дръпна рязко юздите и конят му се вдигна на задните си крака.

— Аз съм лорд Бари — обяви той. Гледаше само към Лиъм. — Приятели ли сте или врагове?

Лиъм хвана гладката, излъскана от употреба дръжка на шпагата си. Как го сърбеше ръката да се бие. Бари беше само едно пале, макар да си личеше, че е смел и закален в битки. И все пак той бе пале и Лиъм можеше да го убие за няколко секунди. Ако пуснеше звяра в гърдите си на свобода.

Ръката му се отпусна.

— Лиъм О’Нийл — започна той с недотам приветлива усмивка. Но не успя да продължи, защото в този момент Катрин извика с дрезгав глас:

— Хю! О, господи, Хю! — По бузите й се стичаха сълзи.

Лиъм видя това и замръзна

Хю объркано се извърна с лице към нея.

— Аз наистина т-те мислех за м-мъртъв — заекна тя.

На лицето му се изписа разбиране, примесено с изненада.

— Катрин? Катрин Фицджералд?

Катрин кимна, без да мърда, без да диша, с широко разтворени очи.

— Мили боже! — извика той. — Кейти? Малката Кейти? — После се засмя, показвайки здравите си бели зъби и след по-малко от миг се озова до нея, вдигна я от седлото и я метна на своя жребец — и в обятията си.

11.

От изненада Катрин се вкопчи здраво в Хю. Беше седнала странично в скута му, а конят му неспокойно тъпчеше под тях.

— Кейти Фицджералд! — извика той отново, притисна я още по-плътно към себе си, усмихна се широко и леко я целуна по устните. Погледите им се срещнаха и се задържаха впити един в друг. Тогава усмивката му се стопи и Хю се взря в нея, сбърчил чело.

Катрин му се усмихна неуверено, но сърцето й биеше лудо от облекчение. Беше се страхувала, божичко, беше се страхувала, че той ще бъде ужасен да я види, че ще я отпрати.

Хю скочи на земята. Все още я гледаше без да се усмихва и без да я пуска от прегръдките си. После леко я отдалечи от себе си, като задържа ръцете си на кръста й, и намръщено започна да оглежда чертите й една по една.

— Божичко, Кейти, не мога да те позная. Станала си толкова красива жена.

Катрин издаде приглушен звук, който леко приличаше на смях

— Да, истинска красавица — повтори той, с нисък и дрезгав глас.

Тя облиза устни. Беше ужасно нервна и някак объркана. Този, който я бе прегърнал толкова интимно, този, който скоро щеше да стане неин съпруг, беше Хю, а не непознат. Хю. Не непознат. Но Катрин не го беше виждала цели шест години.

— Ти също — успя да каже тя. — Станал си хубав мъж. Не си онова мършаво момче.

— Да — промърмори Хю, а ръцете му отново я придърпаха плътно към тялото му. — Вече не съм момчето, което те моли за целувка и не знае как да я получи.

Катрин усети намеренията му и изтръпна.

— Беше много хубаво… — започна тя.

— Но не достатъчно хубаво — каза той и наклони глава към нея. Тялото на Катрин се скова от напрежение, когато устните му докоснаха нейните. Първоначалният й порив бе да го отблъсне.

Но Хю беше неин годеник и зашеметеният й разум й нареди да не мърда, да приеме целувката му, да се слее с него, както бе редно да стори. Устните му бяха настойчиви и твърди. Той искаше тя да отвори уста — разбра го, защото Лиъм я бе научил на това. Божичко! Лиъм, който в този момент ги наблюдаваше.

Катрин не искаше да се противопоставя на Хю, но и не можеше да се отпусне. Особено пък когато Лиъм ги гледаше. Но Хю скоро щеше да стане неин съпруг. Трябваше да отговори на целувката му.