Играта

Ормънд се усмихна с мрачно задоволство.

— Имаш ли предвид някой свой предан васал?

Кралицата кимна. Това, което премълча, бе най-важната от всички причини да иска да омъжи Катрин Фицджералд. Тази причина нямаше нищо общо със заговори и съзаклятничества. Беше свързана изцяло с чувства и страсти.

Момичето бе прекалено красиво и съблазнително. Ако останеше в двора, щеше да представлява непрекъсната заплаха за любимите й мъже. Елизабет не можеше да позволи на Катрин да оплете в мрежите си Лестър, нито пък одобряваше обстоятелството, че Лиъм О’Нийл бе явно запленен от нея. Дори скъпият, обичен Том изглежда й симпатизираше. От известно време насам кралицата долавяше у него някаква промяна. Не, допускането на Катрин в двора беше сериозна грешка. Колко глупаво бе постъпила Елизабет, като й позволи да остане.

Представи си я закътана на сигурно място в Корнуол, в тихо провинциално имение, в напреднала бременност и с рояк дечурлига наоколо и не можа да сдържи усмивката си. Така нито Лестър, нито О’Нийл, нито Черният Том щяха да я смятат за привлекателна.

— Всъщност, аз вече говорих с жениха. — Усмивката й стана още по-широка. — Наистина, Джон Хок имаше по-добри планове за бъдещето си от това да се ожени за бедна ирландска католичка, но аз ще й дам за зестра едно малко, ала богато имение в Кент. — Сега изражението й беше тържествено-спокойно. — Сър Джон се съгласи. Сватбата ще бъде на петнадесети април, тоест само след четири седмици. Сега единственото, което ми остава, е да съобщя на момичето, че неговото бъдеще е решено. — Сетне добави: — Несъмнено тя ще бъде безкрайно доволна, защото искаше това повече от всичко на света.

В това време Сесил се питаше какъв ли ще бъде следващия ход на пирата.

18.

— Катрин!

Катрин се извърна. Едва бе излязла от трапезарията и ето, че към нея се приближаваше Джон Хок.

— Може ли да поговорим?

Тя вдигна поглед към красивото му лице, видя искриците, проблясващи в очите му и не можа да не се усмихне.

— Изглеждате радостен, сър — игриво каза Катрин, докосвайки лекичко силната му ръка. — Какви добри вести носите?

Сините му очи не се отделяха от нея.

— Да повървим през галерията — каза той. Миг след това ръката й бе намерила стабилна опора върху неговата.

Поглеждайки крадешком към сър Джон, докато прекосяваха салона, Катрин установи, че той неотклонно я наблюдава.

— Наистина сте в добро настроение, сър. Радвам се да видя едно тъй щастливо сърце… но каква е причината?

— Нетърпеливо момиче — каза той с нежен, тих глас. — Във всичко ли си толкова нетърпелива, скъпа Катрин?

Усмивката на Катрин се стопи. Нещо не беше наред. Джон Хок се държеше по-любвеобилно от обикновено и тя усещаше, че в думите му се крие похотлив намек. Това никак не й хареса. Досега Джон винаги се бе държал възпитано и галантно, за разлика от Лестър… и от Лиъм. Никак не й се искаше и той да се превърне в нахален развратник. Затова когато влязоха в дългата галерия — празна, защото почти всички придворни все още вечеряха в банкетния салон, Катрин рязко издърпа ръката си.

— Нещо лошо ли казах? — попита Джон Хок, усетил начаса промяната у нея.

Тя се спря и се извърна към него.

— Не съм съвсем сигурна.

Той докосна съвсем леко бузата й.

— Катрин, нямах намерение да те оскърбявам. — Сетне, след кратка пауза, добави: — Имам чудесна новина.

— Каква?

Джон Хок вече не се усмихваше. Погледът му бе неотлъчно вперен в нейния.

— Кралицата иска ти и аз да се оженим и аз дадох съгласието си… ако ти също желаеш това.

От устните на Катрин се изтръгна сподавено възклицание. Беше изумена. В съзнанието й изникна образът на Лиъм — златокос, сивоок. Красивото му лице, изопнато от страст, докато се навежда към нея; твърдото му силно тяло, обгърнало нейното. Тя с мъка прогони видението. Затвори очи, после ги отвори и се взря в тъмнокосия мъж пред себе си. Изражението му беше напрегнато, синият му поглед — сериозен.

— Ти пребледня. А аз смятах, че означавам нещо за теб.

Катрин полагаше неимоверни усилия, за да дойде на себе си.

— Така е! Просто съм изненадана!

— Ще се омъжиш ли за мен, Катрин? — попита Хок.

Тя го погледна. Това беше сър Джон Хок, капитанът на кралската охрана, изтънчен и благороден мъж. Мечтите й можеха да се сбъднат. Можеше да има красив, почтен съпруг, собствен дом и много хубави деца. Ако само кажеше „да“.

Отново си представи Лиъм. Изпълни я гняв и тя пак пропъди образа му. Помисли си за своя баща, изпаднал в немилост и затворен, лишен от всичко, което бе имал. Разчитащ изцяло на нея да спечели пирата за тяхната кауза. Но Катрин не искаше да се омъжва за Лиъм. Не искаше!

— Не желаеш ли да се омъжиш? — напрегнато попита Джон.

Отхвърляйки мисълта за всички възможни последици, Катрин сграбчи ръката му.

— Напротив! Много искам! — Тя навлажни с език изсъхналите си устни. — Ще се омъжа за вас, сър Джон.

Погледът му засия и той се усмихна. После я хвана за раменете. Тялото на Катрин се стегна. Знаеше, че възнамерява да я целуне. Под дългите мигли очите му бяха придобили тъмносин, необуздан блясък. Мускулите на лицето му бяха изопнати. Катрин не помръдна.