Юлиан

Най-сетне Пития се размърдала. На няколко пъти вдъхнала дълбоко пара, задавила се, закашляла се и почнала да върти очи. Хванала здраво триножника с пръсти като нокти на хищник и почнала да се люлее напред-назад. След това останала неподвижна. Когато най-сетне проговорила, гласът й бил твърд и ясен въпреки беззъбата й уста:

— Кажи на императора: великолепното жилище се срути на земята и замлъкнаха изворите, които някога пееха. Нищо не е останало на бога, нито покрив, нито подслон и в неговата ръка прорицателният лавър вече не цъфти.

Това било всичко. Пития затворила очи. Изглеждала като заспала. Орибазий и жрецът излезли навън. Жрецът изглеждал смутен.

— Не мога да повярвам — рекъл той. — Разбира се, че Аполон иска храмът му да бъде възстановен. Не знам какъв дух влезе в нея. Естествено думите й следва да се тълкуват. Понякога те са нарочно изопачени и неясни…

Но тези обяснения не променили нищо.

Попитах Орибазий какво е казал Юлиан, когато е чул думите на оракула.

— Нищо — рече Орибазий. — Единствено ме помоли да не казвам това никому.

Лично аз съм уверен, че жрицата е била подкупена от християните. Те знаеха какво голямо значение Юлиан отдава на оракули, особено на Делфийския оракул. Защо смятам, че християните имат пръст в това предсказание? Защото, ако жрицата е била истинска Пития, тя щеше да направи всичко възможно да бъде възстановен делфийският храм. Нямаше да признае направо, че борбата е изгубена. Щом е говорила срещу интересите на собственото светилище, това означава, че някой й е направил по-добро предложение. Аз, разбира се, не вярвам, както Юлиан вярваше, че Аполон ни говори посредством една върволица от баби, които почват да бълнуват, когато погълнат пара. Цялата работа винаги е била чиста измама. Но този път, уверен съм, измамата е била двойна.

Орибазий се съгласи с мене, когато му изложих теорията си.

Както вече споменах, Юлиан напусна Константинопол в добро настроение и няколко месеца не го видях. Когато се срещнахме отново, забелязах значителна промяна у него. Нямаше и следа от радостната възбуда, която го владееше в Константинопол. Беше неспокоен, раздразнителен и, разбира се, мразеше Антиохия, която сам той описва.

XVIII

Юлиан Август

На 10 май тръгнах от Константинопол за Антиохия. Всички предзнаменования бяха благоприятни. Времето беше хубаво, макар и твърде сушаво за сезона. Вместо да се отправя направо на юг към Сирия, поех на изток и минах през Фригия и Галатия. Казах, че желая да посетя тези провинции, за да се осведомя непосредствено върху техните проблеми с оглед на данъчните реформи, които възнамерявах да въведа по настояване на Феликс, новия комит на съкровището. Всъщност истинските ми съображения бяха да посетя храма на Кибела в Песинус и там да направя тържествено жертвоприношение в чест на моята покровителка.

Водех със себе си петулантския и схоларианския легион. Останалата част от източната армия щеше да се събере в Антиохия през есента. По редица причини бях решил да отложа нашествието в Персия за следната пролет. Така в Антиохия щях да имам на разположение половин година, за да обучавам войската и да прокарам различни граждански и религиозни реформи. От близките ми приятели само Максим ме придружаваше през това пътуване. Приск остана в Константинопол, а Орибазий предпочете да пътува до Антиохия сам, за да може да се спира в разни затънтени селца да търси церове; а мен обвинява, че съм имал слабост към магии!

Приятно ми беше пак да съм на път, макар че свитата ми, колкото и да се стараех да я намаля, все още беше многобройна и обременителна. Придружаваха ме половината от членовете на императорския съвет и по-голямата част от административния персонал на двореца. Особено ми досаждаше, но в същото време ме удивляваше комит Феликс, най-умелият жонгльор с цифри в империята. Той е безкрайно суетен и нито за момент не ми даваше да забравя, че се ползува с такава известност. Колчем си позволя, и то доста плахо, да се позова на собствения си опит по финансовите въпроси от времето, когато управлявах Галия, той насочва към мен дългия си пръст и с тона на учител към ученик ми показва колко съм невежа, колко безразсъдно е да се ръководя от инстинктите си и колко много се нуждая от съветите му, които са неизменно едни и същи: никога да не се опрощават недобори. Почнах да се плаша, когато високата му като на щъркел фигура се запътеше към мен след някое заседание на съвета и зърнех маската на престорено търпение върху продълговатото му намусено лице. Но Феликс се отличаваше с умението да схваща нещата с всичките им подробности и не мога да не призная, че от него научих много нещо.