Юлиан

От всички страни скърцаха и тракаха коли, коларите ругаеха, пътниците — хора или животни — недоволствуваха. Атиняните са живи и будни, въпреки че напразно ще търсиш в лицата им някаква черта от Перикъл или Алкивиад. Като раса много са се изменили. У тях вече не тече благородна кръв. Твърде често са били под робство и кръвта им се е смесила с варварската кръв. И все пак не намирам, че са толкова лукави и мекушави, колкото някои латински автори ги представят. У римляните, струва ми се, старото надменно отношение към гърците се дължи на естествено озлобление от продължаващото и до ден-днешен превъзходство на Гърция в най-важните области: философията и изкуството. Всичко в Рим, което днес струва нещо, е от гръцки произход. Намирам, че Цицерон е неискрен, когато на една страница признава колко много дължи на Платон, а на следната говори с презрение за гръцкия характер. Като че ли не си дава сметка за собствените си противоречия, сигурно защото по негово време те са били нещо обикновено в Рим. Римляните искат да минат за потомци на троянците, но никой не взема това твърдение за сериозно. От време на време съм казвал по няколко думи за характера на римлянина, и то доста неласкави. Мисля, че в краткото ми съчинение за цезарите, макар и написано набързо, има някои верни неща. От друга страна, трябва да се има предвид, че аз, римският император, който сега диктува тези бележки, се чувствувам всъщност грък. И при това съм живял в Атина, сърцето на Гърция.

Атина. Осем години изтекоха, откакто минах през градските порти, седнал в каручка — никому неизвестен ученик, който зяпаше наоколо като някой германец, дошъл в града на пазар. Още при пръв поглед акрополът ме смая — наистина бе великолепен. Той се издига над града, сякаш Зевс го държи в ръката си и казва: „Вижте, деца, как живеят боговете ви.“ Слънчевите лъчи се отразяваха в щита на колосалната статуя на Атина, покровителката на града. Наляво от града забелязах стръмната, подобна на пирамида планина Ликабетос — скална грамада, хвърлена на земята от самата Атина; и до днес в подножието й живеят вълци.

Коларят остро сви по друг път. Едва не паднах от каручката. „Пътят към Академията“ — извести той с безразличен глас, явно навикнал да обяснява на чужденци. Този път ми направи силно впечатление: големи стари дървета се извишават от двете му страни, от града до горичката на Академията. Започва от Дипилонската порта, преминава през предградията и стига до зашумената Академия на Аристотел.

Въпреки че бе рано сутрин, около Дипилонската порта цареше оживление както около портите на всеки голям град по пладне. Тя е двойна порта, както подсказва името й, с две високи кули отвън. Градските стражи се изтягаха пред вратата и не обръщаха никакво внимание на пешеходците и колите, които се движеха край тях. Когато минавахме през външната порта, каручката ми неочаквано беше заобиколена от тълпа проститутки. Около двадесет-тридесет момичета и жени на най-различна възраст изскочиха от сянката на кулата. Блъскаха се една друга, за да се доближат до колата. Почнаха да дърпат наметалото ми. Викаха ми „козльо“, „пан“, „сатир“ и някои други недотам ласкави думи. Със сръчността на акробат едно красиво четиринадесет годишно момиче скочи в колата и сграбчи брадата ми. Стражите на портата се разсмяха, виждайки трудното положение, в което бях изпаднал. Едва успях да освободя брадата си от пръстите й и тя за голямо удоволствие на зяпащата тълпа мушна другата си ръка между бедрата ми. Но коларят умееше да се справя с тези жени. Той майсторски я шибна с камшика си по ръката. Тя изпищя, пусна ме и бързо скочи на земята. Останалите жени почнаха да викат подир нас и да ни се подиграват. Ругатните им бяха великолепни: живи, образни, омировски! След като минахме през втората порта, те се върнаха обратно, тъй като при външната порта се бе появил отряд конници. Подобно рояк пчели в градина те заобиколиха войниците.