Капанът на свободата

— Мисля, че вече са ме прехвърлили към основните действуващи лица — изпих питието си. — А ти?

— Не съм имала време да помисля. Трябва да свърша много неща в Лондон, като изключим погребението. Личните работи на Алек трябваше да бъдат прегледани и прекарах доста време с адвоката му.

Наведох се напред към нея и прошепнах:

— Алисън, ще се омъжиш ли за мен?

Главата й трепна и тя разля няколко червени капки кампари на масата. Погледна ме така, сякаш бях някакъв напълно непознат, и отговори:

— О, не, Оуен.

— Но аз те обичам безкрайно много.

— И аз те обичам, Оуен. — Долната й устна затрепери.

— Тогава какъв е проблемът? Подхождаме си толкова добре.

— Ще ти кажа. Ти си вторият Алек. След двадесет години, ако оцелееш дотогава, ти ще седиш в малка занемарена кантора, ще правиш планове и ще караш хората да вървят по свирката ти точно като Алек. И няма да го вършиш, защото ти харесва, а защото ще мислиш, че е твой дълг. И ще мразиш работата и себе си — точно както Алек. Но ти ще продължиш да я вършиш.

— Все някой трябва да го прави.

— Но не и човекът, за когото ще се омъжа. Веднъж ти казах, че съм като насекомоядно растение. Искам да водя нормален живот като всички жени и да живея някъде в зелените покрайнини на малък английски градец, облечена цялата в туид — усмихната и спокойна.

— Не виждам причини да не го правиш.

— И да остана на заден план и да прекарвам дните и нощите си сама, когато си на работа? — Тя поклати глава. — Няма да стане, Оуен.

Обля ме някаква вълна на възмущение и остро изговорих:

— Тогава защо се върна отново тук, в Малта?

Тя ме изгледа смаяно.

— О, Оуен, съжалявам. Ти си си помислил, че…

— Не се сбогувахме и Армитидж ми каза, че ще се върнеш. Какво друго можех да си помисля?

— Отлетях до Англия с държавен самолет — каза тя тихо. — Върнах се, за да взема моя… и да ти кажа „довиждане“.

— Да ми кажеш „довиждане“ — просто така!

— Не! — пламенно отговори тя. — Не просто така. — Очите й се напълниха със сълзи. — Оуен, всичко се обърка.

Хванах ръката й.

— Била ли си в Мароко?

Тя ме погледна уморено, като си мислеше, че това е най-обикновена смяна на темата на разговора.

— Да, познавам го доста добре.

— Може ли твоят самолет да отлети за Танжер оттук?

— Да — отговори тя несигурно. — Но…

— Имам нужда от почивка. А и трябва да си наваксам за изминалата година и половина, която беше ужасно скучна. Обзалагам се, че от теб ще излезе чудесен екскурзовод в Мароко. Никога не съм бил там и ще имам нужда от такъв.

— Опитваш се отново да ме умилостивиш — каза тя, а очите й ми се усмихваха. — Мейв О’Съливан ме предупреди да внимавам.

Също така Мейв ми беше казала, че аз не съм мъжът за Алисън Смит. Може и да е била права, но аз трябваше да опитам.

— Никакво обвързване и никакви обещания — каза Алисън.

Аз се усмихнах. Шест седмици заедно бяха достатъчно обещание за мен. Много неща можеха да се случат за шест седмици.