Казъм Сити

Мислех за Гидиън, все още затворен там долу, след всички тези години. Бях се заклел да се върна в бездната, дори и само, за да го убия, но подходящият момент все не идваше. Знаех, че е още жив, защото горивото-мечта продължаваше да се разпространява из града, макар и във все по-малки количества. Продължаваше перверзната търговия с неговия ужас, дестилиран във вид, който хората можеха да асимилират. Но той със сигурност вече бе на крачка от смъртта и не след дълго даденото от мен обещание щеше да изгуби смисъла си.

— Просто една операция, която имам предвид, нищо повече.

— И за кога я предвиждате?

— За след около един до три-четири месеца.

Тя се усмихна отново.

— Аз съм добра, мистър Мирабел. Надявам се междувременно да не ме ангажира някой друг.

Свих рамене.

— Ако стане, ще стане.

Ръкувахме се отново и тя тръгна към вратата. Погледнах през прозореца; спускаше се мрак, в Канъпи вече бяха запалили светлините, а подобните на миниатюрни нощни пеперуди кабелни автомобили пъплеха из вечния кафеникав здрач. Далече долу, разпръснати като лагерни огньове сред обширна равнина, лампите и нощните пазари на Мълч отразяваха слабото червено сияние нагоре, към Мрежата за комари. Мислех за милионите хора, успели да открият в този град свой дом, дори след промените, които бе претърпял в резултат на Смесената чума. Все пак оттогава бяха изминали тринайсет години. Някои от хората не си спомняха как е изглеждал преди.

— Мистър Мирабел? — Жената спря неуверено край вратата. — Още един въпрос?

Обърнах се и се усмихнах учтиво.

— Да?

— Вие сте живели тук по-дълго от мен. Настъпи ли момент, когато това място започна да ви харесва?

— Не знам — свих рамене аз. — Знам само едно.

— И то е?

— Животът е такъв, какъвто си го направиш сам.