Керванът на робите

Щом започна да се смрачава, Шварц сам застана на носа на дахабийето, което все още плаваше начело, за да се оглежда за уговорения сигнал. Но преди още да достигнат местността, където щяха да го очакват, се върнаха самите хора, тръгнали на разузнаване. Лодката им спря от едната страна на кораба и те се изкачиха на борда. Шварц ги преброи и за своя радост видя, че никой не липсваше. Фактът че се връщаха, без да спазят уговорката, можеше да означава нещо лошо, но не бе изключено и да е добър признак. Ето защо ученият беше много нетърпелив да чуе какво ще му съобщят неговите приятели.

— Не се плаши, ефенди — успокои го Синът на тайната. — Всичко мина добре.

— Видя ли ви някой?

— Толкова добре се бяхме скрили на брега, че ничий поглед не можеше да ни открие. Не биваше да ходя в самата сериба, защото преди няколко дни джурите ме видяха там. В случай че и днес ме зърнеха наблизо, сигурно щяха да заподозрат нещо. Затова Синът на верността сам тръгна към серибата и там се натъкна само на един-единствен джур.

— Но значи все пак е бил забелязан, а нали точно това трябваше да се избегне.

— Наистина ти тъй ни нареди, обаче ние разбрахме, че нещата съвсем не стоят така, както ти мислеше, и бяхме принудени да постъпим по друг начин.

— Но този джур ще издаде всичко на Абу ал Мот!

— Няма да може, защото Абу ал Мот не е вече там.

— Не е ли? Да не е потеглил подир бунтовниците?

— Да.

— С колко войници?

— С всичките. Серибата пак е тъй обезлюдена, както я е и заварил. Само онзи самотен джур се ровеше из останките й, търсейки нещо, което може да използва.

— Отидох при него — продължи Синът на верността разказа си, — за да го разпитам. Изобщо не се излагах на опасност, понеже все още беше светъл ден и се виждаше далеч наоколо. Обясних му, че идвам от хеле201 Мелан, за да постъпя като войник при Абу ал Мот, а той ми каза, че можело незабавно да се върна, защото желанието ми нямало да се изпълни.

— Ти му зададе и други въпроси, нали?

— Да. Той беше бъбрив старец, който изобщо не изчака да го питам, а сам ми разказа всичко, каквото исках да знам.

— И какво научи?

— Следното: петдесетте бунтовници заедно с отвлеченото имущество и стада са спрели на десния бряг на Нил на около два и половина дни път от серибата нагоре по реката. Решили са там да изчакат завръщането на Абд ал Мот, да придумат хората му да преминат на тяхна страна, да му отнемат цялата плячка и може би да го убият.

— Та нима преди да потеглят на път разбунтувалите се ловци на роби са казали всичко това на джурите?

— Не са.

— Но откъде го знаят?

— От един подофицер, който се върнал, за да чака Абу ал Мот и всичко да му разкаже. Този човек искал да остане верен на своя предводител, но старият фелдфебел и другите го принудили да тръгне с тях. Понеже бил сам срещу петдесет души, трябвало да се подчини, за да спаси живота си, но още при първия удобен случай избягал. Та той разправил случилото се, но аз не му вярвам.

— Смяташ, че лъже?

— Да. Съвсем сигурно е участвал напълно доброволно в бунта, защото като подофицер е трябвало да очаква значителна част от плячката, а после, щом фелдфебелът основял новата сериба, можел да се надява и на по-хубав пост от дотогавашния. Но несъмнено по пътя се е скарал с него и му е дошла мисълта, че ще му е по-изгодно да се върне при Абу ал Мот, да изиграе ролята на невинен и да прибере в джоба си наградата за своето предателство.

— Едва ли ще има някаква полза от това предателство, защото след бягството му петдесетимата бунтовници сигурно веднага са прозрели намеренията му и незабавно са тръгнали в друга посока, за да се спасят от преследването на Абу ал Мот.

— О, не е така. Бунтовниците го смятат за мъртъв. Вечерта заедно с двама от тях бил при реката и уж случайно паднал от брега. След като извикал няколко пъти за помощ, той се гмурнал и заплувал под вода. Малко по-надолу отново излязъл на сушата и избягал, а те си помислили, че се е удавил и крокодилите са го изяли. По-късно от ом суфах направил сал, а от бамбук и два дълги клона изработил няколко гребла и незабавно се отправил към серибата, без да спира където и да било. Плаването по течението вървяло толкова бързо, че пристигнал днес по обед, тъкмо когато дошъл Абу ал Мот със сандала и ногера си. Предводителят на ловците на роби се изплашил, щом видял опустошената си сериба. Когато разбрал от подофицера кой я е изгорил, направо побеснял. Отишъл в селото на джурите да ги разпита, а после незабавно пак натоварил тристате нухри заедно с подофицера на корабите си и отплавал, за да накаже метежниците.

— Значи наистина не е вече в серибата?

— Не е.

— А и никой от неговите хора?

— Нито един. Напълно се убедих в това, огледах пристана и дори претърсих гората, докато все още беше достатъчно светло. После отидох при лодката и сметнахме за по-уместно да не стоим повече там, а да се върнем и да те уведомим.

— Правилно сте постъпили. Но защо Абу ал Мот е предпочел пътя по вода вместо по суша? Корабите са по-бавни от конете и камилите!