Керванът на робите

— Появят ли се спокойно, няма к’во толкоз да се опасяваме. Но ако са раздразнени, може да ни се случи нещо лошо. Знайте ли кое животно наричат „скитник“?

— Да. Това са стари мъжкари, които заради злобата им стадата не искат повече да търпят и след като бъдат изгонени, са принудени да се скитат съвсем сами. Те са извънредно опасни животни. Тежко и горко на човека, който неочаквано се срещне с такъв екземпляр и то в открита и равна местност!

— Да, появи ли се такъв скитник, може да съсипе всичките ни животни. Навярно едно по едно ще ги набучи всички на бивните си. Но най-лошо е да срещнеш такъв звяр тъкмо когато бяга от онези, които са го изгонили от стадото си. Той помита и смачква всичко пред себе си, държи се като обезумял от ярост и тогава дори и най-храбрият стрелец ще постъпи разумно, ако бързо се отдръпне от пътя му и по-добре изобщо повече да не му се мярка пред очите.

— Да не би сам да сте преживял подобна случка?

— Да, наистина, това беше край Бахр Джур. Бях седнал заедно с двама ниям-ниями и дерях кожите на убитите птици. Внезапно земята под нас взе да трепери, разнесе се тътен, сякаш имаше земетресение и… я слушайте! К’во беше туй? Не чухте ли?

Шварц наостри слух и след малко отговори:

— Звучи също като далечен малък водопад. Но наоколо няма никакви водопади!

— Не, туй е съвсем друго нещо. Май че сам повиках злото и ей го на идва. Дано само имаме още време да откараме стадата на сигурно място!

Той скочи на крака, сви длани около устата си като рупор и с надалеч кънтящ глас извика на хората, които пазеха говедата:

— Harisihn, ruh el bakar, b’id b’id ruh. El ifjal, el ifjal! Пазачи, отведете стадата далеч, далеч оттук. Слоновете, слоновете!

Този вик се разнесе из целия бивак. Всички, които седяха, скочила на крака и грабнаха оръжията. Пазачите се втурнаха към животните и с помощта на копията и силни викове ги натириха към равнината в посоката, която им показа Пфотенхауер с двете си ръце и то с движения, наподобяващи крило на вятърна мелница.

Силният шум, доловен от него, се беше разнесъл от ляво, откъм гората, покрила отвъдния бряг на тесния остър залив на блатото. Но в момента той бе заглушен от крясъците на пастирите и виковете на войниците, с които те един друг се окуражаваха. Ала Пфотенхауер се оказа с най-здрави бели дробове.

— Raha, hudu, ja nas, willa nihma maijit — спокойствие, тишина, хора, иначе сме загубени! — прогърмя гласът му над обширната равнина и всички незабавно се подчиниха на заповедта му, което не беше толкова резултат от добра дисциплина, колкото следствие на страха, накарал суданците да млъкнат.

В настъпилата тишина отново доловиха шума и то с удвоена сила. Приличаше на земетресение. Земята сякаш трепереше.

— Aiwa, ifjal, ja Allah — да, това са слонове, о, Боже! — възкликна Бащата на половината.

— Kull kati — цяло стадо! — съгласи се с него Хасаб Мурат. — Какво ще правим? Да отидем ли на безопасно място?

Той се канеше да избяга, обаче Бащата на единайсетте косъма, приближил се заедно с Бащата на смеха, го хвана за ръката, задържа го и каза:

— Щом не се боиш от лова на роби, няма защо да се страхуваш и сега. В сравнение с ловеца на роби слонът е истински ангел.

И обръщайки се към Шварц, той продължи на немски език:

— Го’син докторе, сега вий ще видили, че аз не страхували слона могъществения. Аз ще пратил му куршум от пушка моята право в носа хоботния!

Шварц нямаше време да слуша уверенията му. В подобни случаи изглежда миговете придобиват съвсем други измерения. Откакто Пфотенхауер долови шума, до момента не бяха изминали и две минути, а вече земята затътна и затрепери, както започва да се тресе и слабият зид на някоя къщица при преминаването на тежкотоварни автомобили. В същия миг въздухът бе прорязан от толкова силен и остър звук, който сякаш проехтя едновременно от стотина тромпета. После иззад храсталаците тичешком се появи голиатът на всички четириноги животни. Хоботът му беше високо вдигнат, а малката смешна опашчица бе щръкнала право назад и много приличаше на насочено за отбрана късо копие.

Един от бивните зъби на слона липсваше. Останалият зъб имаше извънредно големи размери и свидетелстваше за голямата възраст на животното, което при холката сигурно бе високо поне четири метра, а дължината му навярно бе с цял метър по-голяма.

С високо вдигнатия хобот, плющящите великански уши и пронизителния тръбен рев слонът представляваше толкова величествена и завладяваща гледка, че суданците бяха обзети от непреодолим ужас. Те захвърлиха оръжията си и побягнаха, за да се изпокрият зад храсти и дървета, като нададоха панически крясъци, привличайки така вниманието на слона.

Изпаднал в ярост от нещо, което все още не можеше да се види, той се носеше напред слепешката, но в този миг спря, за да огледа разкрилото се пред него свободно място. Великанът забеляза бягащите войници, както и малката групичка от останалите на мястото си хора, имали дързостта да му се противопоставят. Той описа с хобота си кръг, после го вдигна високо, готов за удар и се втурна към малцината мъже.