Керванът на робите

След като вървейки право на юг, изминаха споменатото разстояние, без да забележат каквото и да било, те свърнаха под прав ъгъл и скоро се оказа, че бяха взели правилно решение, тръгвайки без бурнуси, защото така трудно можеха да бъдат забелязани, затова пък не след дълго видяха да се светлеят хаиците на арабите.

Приближиха се до тях колкото може повече и изстреляха пушките си, но не за да улучат някого, а по-скоро, да ги накарат да избягат, което напълно им се удаде.

— Тъй! Сега вече няма да се върнат! — засмя се словакът.

— И няма да изпращат друг съгледвач — обади се Хаджи Али, — защото сигурно и него ще заловим. Аллах беше милостив към нас и ние удържахме победа над един опасен неприятел.

— Но не и ти, защото насмалко щеше да претрепеш нашия най-добър приятел — отвърна словакът. — За теб никой няма да пее юначни песни.

— А да не би да пее за теб, Баща на най-голямата лъвска уста? Нима знаеш името поне на едно от моите села, на един от моите народи?

— Хич не ща да ги знам тези имена, защото от тях погледът ти помътнява толкова, че вземаш този ефенди за някой разбойник. Никога досега не си давал такова неопровержимо доказателство за своята „мъдрост“, както преди малко, когато едва не го уби.

— Не се карайте! — нареди им крачещият начело немец. — И ти, Ибн ал Джидри, извърши една голяма глупост.

— Аз ли? — учуди се словакът.

— Да. Никой от вас не е по-добър от другия.

— И каква е тази глупост?

— Исках да заловя Абу ал Мот, но като не изчака заповедта ми и преждевременно изскочи от засадата, ти провали всичко. Трябваше да оставиш хората да изминат още няколко метра по-нататък.

— Храбростта ми бе твърде голяма, ефенди. Не беше възможно по-дълго да я обуздавам!

— Похвала заслужава само онази смелост, която се съчетава с благоразумие и разсъдливост. Грешката на Хаджи Али засегна само мен, а твоята ще навреди на много повече хора. Безброй пътници и стотици роби ще трябва скъпо да платят за твоята прибързаност. Ако бях заловил Абу ал Мот, можеше със сигурност да се очаква, че мюдюрът във Фашода завинаги щеше да го обезвреди.

— Наистина е така, ефенди — призна дребосъкът. — Невъздържаността ми изпълва душата ми с тъга, а сърцето ми с разкаяние. Надявам се, че ще ми простиш!

— Ще ти простя, но в замяна на това очаквам от теб да не упрекваш другите, след като самият ти заслужаваш упреци.

— О, упреците ми нямат кой знае какво значение. Хаджи Али е най-добрият ми приятел. Ние се обичаме сърдечно. Но любовта ни е най-голяма тъкмо когато се караме и взаимно се ядосваме.

Така ли е, добри ми Баща на смеха?

— Да — потвърди Али съвсем сериозно, при което направи извънредно смешна физиономия. — Аллах свърза нашите сърца, тъй че те туптят като едно сърце. Но познанията ни са от различно естество. Никога не ни се удава да ги обединим. Нека се помолим на пророка скоро нещата да се подобрят!

Щом тримата се появиха в бивака, пленниците сигурно изгубиха и последната си надежда за спасение. Те бяха чули изстрелите и тъй като видяха немеца и придружителите му да се връщат съвсем спокойно здрави и читави, бяха принудени да приемат, че тримата са излезли победители в състоялата се схватка.

Шварц постави и втори пост, макар да беше убеден, че Абу ал Мот няма да повтори опита си. Двамата стражи не правеха кой знае каква жертва, защото след големите вълнения, предизвикани най-напред от нападението на лъвовете, а после и от джума, не можеше и дума да става за сън. Впрочем утрото не беше вече далеч и затова решиха да го изчакат в приказки и разговори.

Тъй като не бе необходимо пленниците да слушат за какво говореха, преместиха ги настрани, където те останаха да лежат безмълвно както и преди. От време на време само раненият издаваше болезнени стонове, след което Шварц винаги се погрижваше да разхлади крака му с вода.

При един от тези случаи Бащата на предната лъвска половина не можа да се сдържи да не даде на учения ново доказателство за огромните си познания, и намеквайки за раната на пленника, разказа на немски език следното:

— Таквоз крачно счупване не е чак толкоз страшно. Заздравява за време много кратко. И аз веднъж съм лекувал подобно нещо.

— Тъй ли? А кой беше пациентът? — попита Шварц.

— Туй съм бил всъщност не същество човешко, а болният бил от друг вид, птичия. Господин Вагнер стрелял един Abu miah63, той не можел движи крило, а сачми били и в крак, левия, тъй че крак на две. Съм го взел щърка, ранения, овързал здраво с въже, та да не може движеше и после му направил шина на крак, съжалителен. След туй щърк все стоеше на крак другия, докато заздравял крак, пострадалият. Господин Вагнер похвалеше мен много затуй и нарекъл мен драматург, великия.

— Може би е казал хирург, а?

— Не, драматург!

— Тогава съм се заблудил. А какво представлява драматургът?

— Думата е от езика латинския, по който съм майстор неоспорим, и означава нещо като лекар, дето е следователствувал и може пак да съедини всички кости счупени.

— Тъй! Ами какво прави хирургът?