Керванът на робите

С безмълвно изумление хората наблюдаваха кервана, ала когато той отмина, нададоха такива крясъци, които проехтяха надалеч. Шварц не разбираше шилюкския език, но тъй като негрите викаха думата „хомри“ с особена настойчивост, никак не беше трудно да се досети, че в арабите те бяха разпознали своите врагове.

От близките токули се появиха тичешком мъже, жени и деца. Крясъците, подети и от тях, се разнесоха надалеч с по-голяма бързина, отколкото можеха да препускат камилите и магаретата. Резултатът от това беше, че вдигнатата тревога изпревари бегълците. Само за секунди цялото село бе вече на крак и накъдето и да свърнеше летящият керван, ездачите виждаха пред себе си застрашителни чернокожи фигури, които обаче бяха принудени да отскачат настрана пред бясно галопиращите животни.

За щастие шилюките не познават лъка и стрелите. Те си служат само с копия и боздугани. Малцина имат и стари огнестрелни оръжия. Ето защо те само заплашително размахваха оръжията си, но не ги използваха.

Скоро селото остана зад ездачите и словакът спря магарето си.

— Успяхме! — извика той. — Не можаха да ни задържат, а право пред нас е Фашода.

Недалеч пред тях Шварц видя града, състоящ се от мизерни къщурки и колиби, над които се издигаха правителствените сгради, заобиколени от високи зидове. Шейхът съвсем беше останал без дъх. Дишаше тежко, а лицето му бе станало тъмночервено. Въпреки това трябваше да продължи да върви, макар и в по-бавен ход.

Случайно в момента между града и селото не пътуваха хора, така че поне на първо време не очакваха някой да им досажда.

— Къде ще се подслониш с твоите джалаби? — попита Шварц словака.

— Всеки от нас има по някой познат в града, който с радост ще го приеме — отвърна му той. — Но ти къде ще останеш?

— Естествено при мюдюра.

— Той познава ли те?

— Не.

— А имаш ли тескере68?

— Дори цял кралски хатишериф69, а и други препоръки.

— Тогава ще те посрещнат дружелюбно и няма да имаш никакви грижи. Да те заведа ли веднага в двореца на мюдюра?

— Да, защото ще измоля аудиенция не само за себе си, а и за вас. Ще му предадем пленниците незабавно и в такъв случай той ще иска да чуе показанията ви.

— Нека Аллах благослови гърбовете и стъпалата на краката им! Петстотинте удара са им сигурни.

Фашода изобщо не заслужава името град, а е едно мизерно и запуснато, макар и много старо селище. Израснало е на мястото на някогашната столица на шилюките Денаб, която се споменава още от Плиний под името Данупсис като столица на нубийска Етиопия. Благодарение на правителствените сгради отдалеч селището няма лош вид, но влезе ли човек в него, това впечатление веднага изчезва.

Къщата на мюдюра и казармите са построени от тухли и са обградени със зидове. Върху зидовете са поставени няколко оръдия и през нощта там патрулират военни постове — мярка, насочена срещу вечно бунтуващите се шилюки, която никак не е излишна.

Около тази сграда се издигат няколко други къщи и многочислени токули, обитавани най-често от войниците заедно със семействата им, за които няма място в казармите. Фашода разполага с гарнизон от около хиляда души. Той се състои от известен брой арнаути, а в останалата част главно от гехадиахи70, водещи извънредно разпуснат живот, но въпреки това поддаващи се по-лесно на дисциплина от донголаните, берберините, шейките и египтяните, от които обикновено се набират суданските войници.

Освен споменатите сгради във Фашода се виждат само небрежно построени къщурки и колиби, полусрутени бараки, дупки в земята, вонящи локви и цели планини от смет и нечистотии, които отравят въздуха. Ако към това прибавим и факта, че след дъждовния период единият от ръкавите на реката се затлачва, и че крайбрежните диги са издигнати от забити в земята колове, между които се нахвърлят купища от пръст, трева и тор, човек лесно може да си обясни, защо местният климат е толкова нездравословен и защо заточените тук престъпници са все пак обречени на смърт, макар да нямат смъртни присъди. Фашода е място за заточение.

Извън селището само тук-там се виждат зеленчукови градини, където се отглеждат репи, лук, чесън, дини, краставици, тикви и други обичайни за този район зеленчуци.

Там наистина има пазар, но как изглежда само! Двама-трима гърци или египтяни въртят някаква търговийка, ала иначе жителите разчитат само на пътуващите джалаби.

В града живеят и шилюки. Щом видяха кервана, те нададоха същите крясъци като съплеменниците си от селото. Но под дулата на оръдията на „укреплението“ и пред очите на мюдюра те не дръзнаха да проявят враждебни действия, ала се затичаха подир кервана със заплахи и ругатни. Крясъците им караха към тях да се присъединяват все нови и нови тълпи, тъй че, когато ездачите достигнаха портите на укреплението, бяха вече придружавани от неколкостотин души, които вдигаха невъобразим шум.

Застаналият пред портата пост запита ездачите какво искат. Шварц му отговори, че има хатишериф и желае да разговаря с мюдюра. Постът затвори портата и се отдалечи, за да доложи на началниците си.