Керванът на робите

Той огледа чужденеца с такъв поглед, сякаш го смяташе за побъркан.

— И въпреки всичко е така. Следите са налице. Човек трябва само да има око за тях. Спомни си за онзи хадж, който застрелях!

— Че какво общо има той с тези дарб или атар?

— Има дори много общо, защото при определени обстоятелства самият той може да бъде оставената от нас следа. Ти беше ли го забелязал преди да го застрелям?

— Да. Двойката птици летяха подир нас от сутринта. И докато почивахме край скалите, те непрекъснато се рееха над главите ни. Ако не намери друга храна, хаджът следва камилите и изяжда всичко, каквото ездачите изхвърлят, след като се нахранят. А той дебне и птиците личинкоеди, които придружават керваните, за да кълват различни насекоми и паразити от телата на животните.

— Значи признаваш, че на онова място, над което се рее хаджът, има керван?

— Да.

— Е, добре, ей там зад нас лети друга двойка от тези птици, към която сега сигурно се е присъединила и нашата овдовяла женска. Виждаш ли ги?

Водачът погледна назад. Птиците не можеха да се изплъзнат от острото му добре тренирано зрение.

— Да, виждам ги — отговори той.

— Там трябва да се намира някой керван, нали?

— Вероятно.

— Но ние не яздим по нито един от пътищата на керваните. Ти самият го каза. Значи онези хора следват дирите ни.

— Сигурно не знаят пътя и затова се придържат към следите ни.

— Всеки керван си има шейх ал джамали, а с него обикновено пътуват и други мъже, които много добре знаят пътя.

— Но понякога и най-добрият кабир12 може да се обърка!

— В необятната Сахара, да, но не и в тази местност, южно от Дар Фур, където, строго погледнато, за истинска пустиня и дума не може да става. Водачът на кервана, който идва след нас, познава тези места не по-зле от теб. Трябва да ги знае. И щом въпреки това се е отклонил от пътя на керваните, за да тръгне подир нас, тогава сигурно ни е хвърлил око.

— Хвърлил ни с око! Ефенди, що за мисъл! Да не би да си въобразяваш, че тези хора са от някой…

Той не се доизказа. Трудно му беше да скрие смущението си.

— Че са от някой джум13, искаше да кажеш, нали? — продължи чужденецът. — Да, така мисля.

— Аллах корим — Аллах е милостив! Що за хрумване, ефенди! Тук в тази местност няма да се натъкнеш на нито един джум. Срещат се само на север от Дар Фур.

— Ами! Нямам им доверие на тези хора! Защо ни следват?

— Следват ни, но не ни преследват. Не могат ли да имат същата цел като нас?

— Да си съкратят пътя ли? Наистина е възможно.

— Не само че e възможно, a сигурно е така. Далеч съм от мисълта да тая в сърцето си опасения. Познавам тези места и знам, че тук сме в такава безопасност, сякаш се намираме в лоното на пророка, нека Аллах го благослови.

Чужденецът му хвърли изпитателен поглед, който изглежда не се хареса на водача, понеже той го попита:

— Защо ме гледаш така?

— Погледнах те в очите, за да надникна в душата ти.

— И какво откри там? Истината, нали?

— Не.

— Аллах! Ами какво? Да не би да си видял лъжа?

— Да.

След този отговор водачът посегна към ножа, затъкнат в пояса му и извика:

— Знаеш ли, че току-що изрече обида? Никой смел и доблестен бен-араб не може да понесе подобно нещо!

Лицето на чужденеца внезапно придоби съвсем друго изражение. Чертите му се изостриха, издавайки вътрешно напрежение.

По мъжественото красиво лице се плъзна горда усмивка и почти пренебрежително той каза:

— Не пипай ножа? Ти не ме познаваш. Не мога да търпя някой да ми говори за обида с ръка на дръжката на ножа. Извадиш ли острието, ще ви застрелям всички за по-малко от минута!

Водачът на кервана отдръпна ръката си от пояса. Той бе колкото разгневен, толкова и смутен, затова отговори:

— Нима трябва да преглътна обвинението ти в лъжа?

— Трябва, защото казах истината. Отначало само следващият ни по петите керван ме разтревожи, но вече и на теб ти нямам доверие.

— Защо?

— Защото защитаваш джума, ако онзи керван наистина е такъв, и полагаш усилия да приспиш бдителността ми.

— Allah yah fedak — Аллах да те закриля, ефенди, защото мислите ти са съвсем объркани. Какво ли ме засягат онези хора, дето идват подир нас?!

— Изглежда твърде много те засягат, иначе не би се опитал с измама да разсееш подозренията ми към тях.

— Но аз ти казвам, изобщо не виждам да съм излъгал нещо!

— Така ли? А не твърдеше ли, че в този край било тъй безопасно като в лоното на пророка?

— Да, и това е истина.