Керванът на робите

— Никой не се е осмелявал да ми обърне внимание върху всичко това, а и самият аз не съм бил достатъчно откровен със себе си. Ти си първият човек, заявил ми съвсем ясно, че съм вършил грях с отношението си към моите роби и именно фактът, че го направи ти, чужденецът, християнинът, който и представа си няма за предишните ми жестокости, и когото всъщност би трябвало да презирам като гяур, ми показва моето минало в цялата му кървава светлина. Вече никога не ще мога да поправя извършеното от мен зло. Не заслужавам отново да видя сина си. И все пак ще се чувствам като на седмото небе на Аллах, ако ми е съдено да го намеря, даже ако… ако му липсва езикът, така че да не може дори да промълви името на баща си!

Ловецът изговори тези думи със затрогваща искреност и с неподправена пламенност. С навлажнени очи и светнало от радост лице немецът сложи длан върху рамото му и каза:

— Ти си на прав път. Така Аллах ще се вслуша в думите ти и можеш да си сигурен, че той ще изпълни желанието на твоето сърце. Просто чувствам как скоро молбата ти ще бъде чута и може би изпълнена и заради това, че тъй искрено разкри душата си пред мен.

— Че съм разкрил пред тебе ли? Би било цяло чудо! Мъжете от моето племе, както и воините от приятелските ни племена, заедно с мен напразно търсиха моя изгубен син. После цели петнайсет години пребродих почти целия континент без какъвто и да било резултат. Разказал съм историята за моите страдания на хиляди хора от местното население и те също присъединяваха усилията си към моите, но въпреки това не съм виждал и най-слабия лъч надежда. И ето че срещнах теб, европееца, който изобщо не познава нашите страни и народи, нито начина ни на живот и се намира тук едва от скоро. Започнах да ти говоря за съкровените си желания, защото случайно ме попита за името ми и въпреки това излиза, че тъкмо ти би трябвало да си онзи избран от Аллах човек, чрез който да ми е съдено да бъде чу та молбата ми, така ли? Повтарям ти, че това би било невероятно чудо.

— Ежедневно около нас продължава да стават чудеса, но те се извършват по много по-обикновен начин, отколкото са ставали някога. Какво ще кажеш, ако наистина съм виждал сина ти, ако съм го срещал? Нима ти се струва толкова немислимо?

— Не, обаче не може на е истина!

— Тогава по отношение на Всемилостивия ти си гяуринът, а аз правоверният. Нима не искаш да повярваш в посланието на Аллах само защото вестителят е християнин?

Бала Ибн отправи дълъг и изпитателен поглед към немеца, чието лице излъчваше задоволство. Помръкналите черти на ловеца започнаха все повече и повече да се проясняват. Очите му ставаха все по-големи и по-големи, а когато заговори, гласът му потрепери.

— Аллах изпраща и смъртта, и живота. Твоето лице ми подсказва, че думите ти не са неоснователни. Навярно мислиш, че можеш да ми съобщиш някаква радостна вест. Убеден съм, че се лъжеш, че пак става въпрос за една от онези заблуди, каквито преживях вече със стотици, но въпреки това кажи, говори! Познаваш ли някой човек, който би могъл да е моят син?

— Да.

— На каква възраст е той?

На около осемнайсет години. Къде се намира?

— Живее при ниям-ниямите.

— Как се казва?

— Наричат го Абд ас Сир, Син на тайната. Това е едно доказателство, че произходът му е неизвестен. Синът на краля на ниям-ниямите му е близък приятел. Преди време подслушах един разговор между двамата и забелязах, че когато са сами, приятелят на Сина на тайната се обръща към него с името Масуф.

— Аллах е велик! Но това сигурно е само случайност.

— Не ми се вярва. Нима името Масуф се среща толкова често?

— Не. Освен сина си не познавам друг, който да е със същото име.

— При онзи разговор и аз го чух за пръв път, а днес го чух от теб повторно.

— Какъв цвят има кожата на момчето?

— Може би е малко по-тъмен от твоята.

— Вярно е, вярно е! Няма как да не е по-тъмен Може би все пак това е лъч на надежда, който днес прониза тъмата, спуснала се над душата ми. Но най-важното, най важното. Виждал ли си пръстите на краката му?

— Да. Той има само по четири пръста на всеки крак. И двете малки пръстчета му липсват.

— Аллах е велик, Аллах е снизходителен и милостив! — извика кажи-речи гръмко арабинът. — В сърцето ми се влива нов живот и изпитвам такова чувство, сякаш косата ми още в този миг ще започне отново да потъмнява. От безмерна радост ми се иска да заликувам, но не бива, защото ако и този път пак се видя излъган, може би няма да намеря вече сили да го понеса. Нямам право да дръзвам с упование да се вкопчвам в твоите думи. Трябва да остана хладнокръвен и спокоен, за да мога да премисля казаното от теб като съвсем чужд човек, който няма нищо общо с цялата работа. Трябва да събера и приведа всички възможни възражения срещу твоята вест.

— Нямам нищо против. Ще прецениш всичко съвсем точно, както направих и самият аз. Ако имаш възражения, сподели ги с мен!

— Така ще постъпя. Ти ми каза, че този младеж е приятел на сина на краля и е разговарял с него. Но аз съм убеден, че ако е все още жив, синът ми изобщо не може да говори.