Хензел и Гретел

Рано сутринта майка им влязла при тях и ги накарала да станат. Дала им пак по парче хляб, но то сега било по-малко, отколкото миналия път. Като тръгнали към гората, Хензел го наронил в джоба си, после взел да се спира често и да пуска по една троха на земята.

— Хензел, какво все се спираш и гледаш назад? — попитал баща му. — Върви си по пътя!

— Гледам гълъбчето си, кацнало е на покрива да ми каже сбогом — отвърнал Хензел.

— Глупако — рекла майката, — това там не е твоето гълъбче, а утринното слънце, което е огряло вече комина.

Но Хензел лека-полека пуснал всички трохи по пътя.

Майката завела децата още по-навътре в гората, където никога не били ходили. Пак запалили голям огън и тя им рекла:

— Деца, седнете тук и ако сте уморени, можете да поспите малко. Ние ще отидем да насечем дърва и щом свършим довечера, ще дойдем да ви вземем.

Като станало пладне, Гретел поделила хляба си с Хензел, който изронил своя по пътя. После заспали и вечерта минала, но никой не дошъл при клетите деца. Те се събудили посред нощ в тъмнината, но Хензел успокоил сестричето си:

— Гретел, почакай да изгрее месечината. Тогава ще видим трохите, които пръснах; те ще ни покажат пътя към къщи.

Изгряла месечината и те тръгнали да търсят трохите, но не намерили нито една защото птичките ги били изкълвали. Хензел казал на Гретел:

— Все някак ще намерим пътя.

Но не го намерили.

Вървели цялата нощ и на другия ден от сутринта до вечерта, но не могли да излязат от гората; пък и много огладнели, защото изяли само няколко ягоди, които намерили в тревата. И тъй като били толкова уморени, че нозете им не ги държали вече, легнали под едно дърво и заспали.

Дошло третото утро, откакто били напуснали бащината къща. Тръгнали пак, но навлизали все по-навътре в гората, а от глад и жажда силите им все повече ги напускали.

Като станало пладне, видели на един клон хубава снежнобяла птичка, която пеела тъй сладко, че те се спрели да послушат. Птичката свършила песента си, разперила крилца и литнала пред децата. Те тръгнали след нея и стигнали до една къщичка, а птичката кацнала на покрива. Като се приближили съвсем, децата видели, че къщичката била направена от хляб и била покрита с козунак, а прозорците били от чиста захар. Хензел рекъл:

— Сега можем да се наядем до насита. Аз ще изям едно късче от покрива, а ти, Гретел, хапни от сладкия прозорец.

Хензел протегнал ръце нагоре и си отронил малко от покрива, а Гретел отчупила от стъклата и започнала да хруска. В същия миг от стаята се обадил тънък глас:

— Кой от къщичката хрупа?

Аз ръцете му ще счупя.

Децата отвърнали:

— Никой, никой! Силен вятър
къщичката поразклати.

И продължили спокойно да ядат. Хензел, на когото покривът много се усладил, си взел голям къс, а Гретел счупила цяло кръгло прозоречно стъкло, седнала на тревата и го изяла.

Изведнъж вратата се отворила и от къщичката се измъкнала една стара, много стара жена, която се подпирала на тояга. Хензел и Гретел така се изплашили, че изпуснали, каквото държали в ръце. Старицата пък поклатила глава и казала:

— А, кой ви доведе тук, мили деца? Влезте и останете, никой няма да ви стори зло.

Уловила ги за ръце и ги завела в къщичката си. Сладко ги нагостила — дала им мляко и палачинки със захар, ябълки и орехи. После подредила две хубави легла с бели завивки, Хензел и Гретел си легнали в тях и им се сторило, че се намират на небето.

Но старицата само се престорила на гостоприемна, а всъщност била зла вещица, която дебнела децата, а хлебната къщичка била само за примамка. Когато Хензел и Гретел наближили къщичката, вещицата се изсмяла злобно и рекла подигравателно:

— Пипнах ги, няма да ми избягат.

Рано-рано сутринта, преди още децата да се събудят, тя станала и като видяла как двете с пълни, румени бузки спят спокойно, измърморила под нос:

— Ще ми се усладят, когато ги изям.

Сграбчила Хензел със съсухрената си ръка, завела го в една малка кошара и затворила вратата й с решетка. Той викал, плакал, но нищо не му помогнало. После отишла при Гретел раздрусала я, за да я събуди и креснала:

— Ставай, мързелано, донеси вода и сготви нещо хубаво на братчето си; затворила съм го в кошарата, за да се угои. Щом се угои, ще го изям.

Гретел заплакала горчиво, но всичко било напразно — трябвало да направи това, което й наредила злата вещица.

Започнали да готвят най-вкусните гозби за клетия Хензел, а Гретел трябвало да се задоволи с рачешки черупки. Старицата отивала всяка сутрин до кошарата и викала:

— Хензел, подай пръстче да видя дали скоро ще се угоиш!

Но Хензел й подавал едно кокалче, а старицата понеже не виждала, мислела, че пипа пръстите на Хензел и се чудела защо още не се угоява. Като минал един месец и Хензел си оставал все така мършав, тя загубила търпение и решила да не чака по-дълго.

— Хей, Гретел — викнала тя на момичето, — поразмърдай се и донеси вода! Утре ще заколя Хензел, все едно дали се е угоил или е останал мършав, и ще го сготвя.

Ах, как плакало клетото сестриче, като носело водата, как се търкаляли сълзите по бузките му!