Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

Точно в този миг се сепна в съня си, събуди се и разбра, че част от сънуваното е истина. В дъното на пещерата наистина се бе отворила една цепнатина и там вече зееше широк проход. Билбо успя да види как опашката на последното пони изчезва в него. Той, разбира се, нададе силен вик — толкова силен, колкото един хобит може да нададе, но все пак изненадващо мощен за ръста му.

И в този миг отвсякъде наскачаха гоблини, големи, грозни гоблини — и много на брой. Трябва да имаше най-малко по шест за всяко джудже, а дори и двама за Билбо. Нападателите грабнаха жертвите си и преди те да се усетят, ги пренесоха през процепа. Гандалф обаче не успяха да хванат. И тъкмо това беше ползата от вика на Билбо. Той бе събудил вълшебника за частица от секундата и когато гоблините понечиха да грабнат и него, пещерата се озари от силен блясък, подобен на мълния, лъхна мирис като на барут и неколцина нападатели рухнаха мъртви.

Цепнатината се затвори с трясък и Билбо и джуджетата се озоваха от другата й страна. Но къде беше Гандалф? Това нито пленниците, нито гоблините знаеха, но те и не чакаха много, за да разберат. Хванаха Билбо и джуджетата и ги заблъскаха напред. Наоколо царуваше непрогледна тъмнина, в каквато виждат само гоблините, свикнали да живеят под планините. Проходи се кръстосваха и преплитаха във всички посоки, но злите твари си знаеха пътя така добре, както вие знаете вашия път до най-близката пощенска станция. А пътят им се спускаше все надолу и надолу и въздухът ставаше все по-застоял и тежък. Гоблините се държаха много грубо, щипеха безмилостно, кискаха се и се смееха с противните си, смразяващи гласове. Билбо се почувства по-нещастен и от тогава, когато тролът го хвана за пръстите на краката и го провеси надолу с главата. Той отново замечта (и не за последен път) за приятната си и удобна дупка.

Изведнъж пред тях засия някаква червена светлина. Гоблините взеха да пеят и да кряскат, като отмерваха такта по каменния под с плоските си ходила, и в същото време разтърсваха пленниците.

Чука трака, процеп в мрака!
Сграб и блъс в мрака гъст!
Хайде, слез, слез и влез
в страшния гоблински град!

Хап и хруп! Фрас и туп!
Чук и клещи/ Гонг и пещи!
Думба-лум, подземен шум!
Долу е същински ад!

Бух и тряс — с бича пляс!
Рев и бой! Ай и ой!
Труд и пот цял живот!
А гоблините ще пият, и ще пеят, и ще вият
своите весели хора долу в земните недра!
Тъй е тука, момко млад!

Песента им действително беше страховита. Стените отекваха от техните крясъци и от отвратителния им смях. Смисълът беше повече от ясен. Гоблините извадиха камшици и зашибаха пленниците си — тряс и пляс, — карайки ги да тичат пред тях колкото им държат краката. Не едно и две от джуджетата вече наистина викаха „ай“ и „ой“, когато ненадейно влетяха в обширна пещера.

Пещерата бе озарена от голям червен огън в средата и множество факли, окачени по стените, и гъмжеше от гоблини. Те започнаха да се смеят, да тропат с крак и да пляскат с ръце, когато джуджетата (горкият Билбо беше най-отзад и най-близко до камшиците) влязоха тичешком, гонени от ударите на злите пазачи. Тук бяха вече и понитата им, скупчени в един ъгъл, и целият им багаж, който гоблините бяха успели да разтоварят и претършуват, да помиришат и опипат и дори да се скарат за него.

Страхувам се, че джуджетата наистина виждаха за последен път своите прекрасни малки понита, както и якото бяло жребче, което Елронд бе заел на Гандалф, тъй като неговият собствен кон не беше годен за стръмните планински пътеки. Защото гоблините обичат да ядат всякакви коне, кончета и магаренца (както и далеч по-отвратителни неща) и въпреки това са вечно гладни. Сега обаче пленниците мислеха само за себе си. Гоблините оковаха ръцете им във вериги зад гърбовете, навързаха всички заедно на върволица и ги повлякоха към един отдалечен ъгъл на пещерата. Малкият Билбо се влачеше последен в редицата.

Там, в сенките, върху голям плосък камък седеше огромен гоблин с грамадна глава, заобиколен от свита пазачи, въоръжени със секири и криви мечове.