Хобит (Билбо Бегинс, или дотам и обратно)

— Не е голямо. Няма повече от десет-дванайсет метра.

— Десет-дванайсет? Аз пък мислех, че е поне трийсет. Очите, ми не виждат вече така добре, както преди сто години. И все пак дванайсет метра не са малко. Няма как да ги прескочим, нито пък можем да си позволим да ги прегазим или преплуваме.

— Някой от вас умее ли да мята въже?

— Каква полза? Лодката сигурно е завързана, тъй че едва ли ще успеем да я притеглим, дори и ако я закачим с куката, в което всъщност се съмнявам.

— Не ми изглежда завързана — рече Билбо, — макар че не мога да бъда сигурен при тази светлина. Все пак май само е придърпана на брега, който на това място е нисък, тъй като точно там пътеката слиза към водата.

— Дори е най-силен, но Фили е най-млад и очите му все още не са започнали да отслабват като нашите — рече Торин. — Фили, ела тук и се опитай да видиш лодката, за която говори господин Бегинс.

И докато Фили се взираше, за да определи точно посоката, другите приготвиха въжето. Джуджетата носеха със себе си няколко въжета и вързаха за края на най-дългото една от големите железни куки, които използваха, за да прикачат товари за ремъците около плещите си. Фили взе въжето в ръка, замахна няколко пъти и го метна през реката. То обаче цопна във водата.

— Не се засили достатъчно — забеляза Билбо, който се взираше напред. — Ако го беше метнал няколко стъпки по-нататък, щеше точно да умериш лодката. Опитай се пак. Не допускам магията да е толкова силна, че да те хване, ако само докоснеш част от мокрото въже.

Фили обаче доста колебливо подхвана куката, след като я изтегли на брега. Втория път замахна по-силно.

— Стой! — извика Билбо. — Сега я метна право в шубраците от другата страна. — Започни да теглиш бавно.

И Фили предпазливо задърпа въжето към себе си. След малко Билбо се обади:

— Внимавай! Куката вече е върху самата лодка; дано да се закачи.

Така и стана. Въжето се опъна, Фили напрегна всички сили, но напразно. На помощ му се притече Кили, а след него Оин и Глоин. Всички задърпаха задружно и изведнъж паднаха по гръб. Билбо обаче беше нащрек, улови въжето и с една пръчка подпря малката черна лодка, която бе полетяла стремително през потока към тях.

— Помощ! — извика той и Балин успя навреме да хване лодката, преди течението да я отнесе.

— Била е вързана все пак — забеляза той, като разглеждаше остатъка от веригата, който все още висеше и се поклащаше отстрани на лодката. — Личи си, че яко сте дърпали, момчета. За щастие нашето въже излезе по-здраво.

— Кой ще премине пръв? — попита Билбо.

— Аз — отговори Торин, — а заедно с мен и ти, Фили и Балин. Повече от това лодката не може да побере. После ще дойдат Кили, Оин, Глоин и Дори. След тях Ори и Нори, Бифур и Бофур. Последни ще преминат Дуалин и Бомбур.

— Все аз съм последен, а това не ми е приятно — рече Бомбур. — Днес е ред на някой друг.

— Да не си се угоявал толкова! Щом си най-дебел, ще трябва да прекосиш реката последен с най-слабичкия от нас. И не си позволявай да възразяваш срещу заповедите, защото ще ти се случи нещо лошо.

— Ами като нямаме гребла, как ще придвижим лодката до другия бряг? — попита Билбо.

— Дайте ми друго въже с кука на края — рече Фили.

Дадоха му ново въже и той го метна колкото можа по-високо. Тъй като то не цопна във водата, джуджетата разбраха, че навярно се е закачило в клоните на някое дърво.

— Хайде, на който му е ред, да се качва — обади се отново Фили. — Един от нас ще тегли въжето, което се закачи на дървото от другата страна, а друг пък ще трябва да държи куката на първото въже и когато стигнем благополучно на другия бряг, ще я закачи за лодката, за да могат останалите да я издърпат обратно.

По този начин скоро всички преминаха живи и здрави през омагьосаната река и се озоваха на отсрещния бряг. Дуалин тъкмо се изкачваше по него с навито въже на ръката си, а Бомбур (който продължаваше да мърмори) се канеше да го последва, когато се случи нещо лошо. По горската пътека пред тях отекна бърз тропот на копита. От мрака внезапно изникнаха очертанията на препускащ елен. Той връхлетя право върху джуджетата, събори ги и се засили за скок. Скочи високо, без да докосне водата, но не можа да достигне невредим до другия бряг.

От всички джуджета единствен Торин успя да се задържи на крака и да запази самообладание. Още при слизането на брега той бе опънал лъка си и бе положил стрела върху тетивата, за да е готов в случай, че се появи някой скрит пазач на лодката. Сега той отправи бърз и уверен изстрел към литналото във въздуха животно. Щом стъпи на брега, еленът се олюля. Сенките го погълнаха, но джуджетата чуха как стъпките от копитата му станаха несигурни и заглъхнаха.

Преди да успеят да изразят гласно радостта си от сполучливия изстрел, Билбо нададе такъв страшен вик, че прогони от главите им всички мечти за печено еленско месо.

— Бомбур падна във водата! Бомбур се дави! — закрещя той.