Имаше голям бежански лагер на мястото, където магистралата пресичаше река Охайо, над хиляда палатки, чиито чергила се вееха от пролетния вятър, а дузина запалени във варели огньове горяха ярко. Повечето от тези хора сигурно бяха бежанци от Луизианските низини, безработни от рафинериите и химичните заводи; фермери, чиито земи са били залети от придошлата Мисисипи. Всъщност, напоследък водите се оттегляха от Атчафалайския басейн, оставяйки след себе си покрита с лепкава глина равнина. Повече от един милион души бяха пострадали от пролетните наводнения, без да се брои хаосът в пътната мрежа, предизвикан от паднали мостове и прекъснати пътища.
Покрай шосето се бяха наредили хора, които просеха от преминаващите в двете посоки коли. Автостопът бе забранен в този щат още преди петдесетина години и рядко се случваше нападение срещу шофьори. Но тези хора (тези нещастници), изглежда, бяха изгубили всякаква надежда. Те стояха, прегърбени като врани в дъжда, премигвайки срещу фаровете.
Надявах се, че поне Кати има къде да спи тази нощ.
Стигнах покрайнините на Минеаполис и наех стая в един мотел. Дребничкият, съсухрен мъж на рецепцията ококори очи, когато извадих банкноти от портфейла си.
— Ще трябва да ги занеса в банката — рече той. Добавих още петдесет долара заради усилието и той бе така любезен да не ми иска личната карта. Стаята, която ми даде, бе оборудвана с легло, малък терминал и прозорец към паркинга.
Ужасно ми се спеше, но преди това трябваше да поговоря с Джанис.
Уит вдигна телефона.
— Скот — рече той добросърдечно, но без излишен ентусиазъм. Звучеше като човек, който също има нужда от сън. — Предполагам, че се обаждаш заради Катлин. Съжалявам, че ще те разочаровам, но нямаме нова информация. Полицията смята, че тя все още е в града, а ние можем само да се надяваме. Правим всичко, което ни е по силите.
— Благодаря, Уит, а сега бих искал да разговарям с Джанис.
— Късно е. Не ми се ще да я безпокоя.
— Няма да се бавя.
— Добре. — Уит се отдалечи от екрана. Джанис се показа след малко, облечена в нощница, но съвсем будна.
— Скоти — рече тя. — Опитвах се да се свържа с теб, но у вас никой не вдига.
— Така е. Пристигнах в града. Дали може утре да поговорим?
— Ти си в града? Не беше необходимо да идваш чак тук.
— Не мисля така. Джанис? Ще ми отделиш ли един час? Мога да прескоча до къщата или…
— Не — прекъсна ме тя. — Аз ще дойда. Къде си отседнал?
— По-добре да не идваш тук. Какво ще кажеш за малкото ресторантче на „Дюкейн“? Сещаш ли се?
— Да, но не зная дали още работи.
— По обяд?
— Нека бъде в един.
— Опитай се да поспиш — рекох.
— Ти също. — Тя се поколеба. — Изминаха четири дни, Скоти. Четири нощи. Мисля за нея през цялото време.
— Утре ще поговорим — успокоих я аз.
11.
Съществува разлика между това да видиш някого на екрана и на живо. Бях звънял на Джанис дузина пъти през последните няколко месеца. Но едва я познах, когато пристъпи прага на ресторанта.
Промяната, мисля, бе настъпила по две причини — просперитет и страх.
Уит се справяше добре въпреки икономическата криза. Джанис носеше скъп костюм от син туид, но изглеждаше сякаш просто бе бръкнала в гардероба и бе смъкнала от закачалката първото, което й е попаднало. Очите й бяха зачервени, кожата под тях — подпухнала и сива.
Прегърнахме се сърдечно, но без страст и тя седна на стола срещу мен.
— Никакви новини — бяха първите й думи. Ръката й се пресегна машинално към чантата, където очевидно държеше телефона. — Полицаите казаха, че ще се обадят, ако излезе нещо.
Тя си поръча салата, която не докосна, и „Маргарита“, която изпи на един дъх. Сигурно щеше да е по-добре да поговорим за нещо друго, но и двамата знаехме за какво сме тук.
— Май ни чака още едно премеждие заедно. Ще се справиш ли?
— Да — отвърна тя. — Мисля, че ще мога, Скоти. Трябва да ми кажеш какво си намислил.
— Какво съм намислил?
— Ами… за това. Защото всичко е в ръцете на полицията, и можеш да създадеш проблем, ако се намесиш.
— Аз съм неин баща. Мисля, че имам право да зная.
— Да знаеш да, несъмнено. Но не и да се месиш.
— Нямам никакво намерение да се меся.
Тя се усмихна изнурено.
— Защо ли ми е трудно да повярвам?
Започнах да я разпитвам за Кати, но тя ме спря.
— Почакай. Първо да ти дам това.
Беше малък хартиен плик, който извади от чантата си и ми подаде. Вътре имаше скорошна снимка на Катлин. Беше извадена на гланцова хартия — изображението бе отчетливо и ясно.
Кати на шестнайсет, доста висока за възрастта си и невероятно хубава. Природата се бе смилила над нея, спестявайки й проклятието на пубертетното акне и, съдейки по позата и изражението, стеснителността на младите. Изглеждаше сериозна и съвсем здрава.
В първия миг не можах да разбера кое е необичайното в снимката. После се сетих. Косата й. Кати си бе вързала косата на плитка, откривайки ушите си. И двете.
— Ето какво направи за нея, Скоти. Исках да ти благодаря.