Хронолитите

— Какво пък, защо не? Има едно денонощно кафене непосредствено до аптеката, на другия ъгъл. — Поехме натам.

Ашли със сигурност едва свързваше двата края. Полата и блузата й изглеждаха като купени от магазин за употребявани дрехи, макар че бе положила старание да изглежда добре. Държеше се с достойнство, което не бе изкуствено. В кафенето отброи монетите до последния цент, за да плати за кафето. Спрях я с ръка и казах, че аз ще почерпя, после подадох кредитната си карта. Тя ме изгледа продължително, после кимна. Усамотихме се в един тих ъгъл, далеч от видеопанелите.

— Сигурно искате да ви разкажа за сина ми.

Потвърдих и добавих:

— Но не мислете, че тук е групата за взаимопомощ на Реджина Лий. Искам само да разбера дали мога да помогна с нещо на дъщеря си.

— Не мога да ви обещая, че ще ви бъда от полза, господин Уордън.

— Това вече го чух от другите.

— И са прави, съжалявам да ви го кажа. Поне ако се съди от моя опит.

Ашли бе родена и израсла в Южна Калифорния и се бе преместила в Минеаполис, за да поеме рецепцията в частната клиника на чичо си, който бил педиатър. Докато работела там, се запознала с Такър Келог, програмист на инструменти и машини, и се омъжила за него. По онова време била на двайсет. Такър я изоставил, когато синът им Адам бил на пет. Оттогава не била чувала нищо за него. Ашли подала документи за развод и в началото искала да го съди за издръжка, но сетне се отказала. Сметнала, че ще е по-добре веднъж завинаги да изхвърли Такър от живота си. Оттогава се представя с моминското си име.

Обичала безрезервно сина си Адам, но той се оказал истинско изпитание.

— Ще ви кажа като родител на родител, господин Уордън, имаше моменти, в които бях напълно отчаяна. Още като малък беше трудно да го задържа в училището. Никой не обича да ходи на училище, съгласна съм, но ако повечето осъзнават, че това е задължение, или го правят от страх пред последствията, Адам не разсъждаваше така. Не се подчиняваше нито на заканите ми, нито на молбите.

Бил записан в няколко програми за психологическа помощ, прехвърлили го в специална паралелка за трудни деца, а след това в друго училище. Не че момчето не било умно.

— Той четеше непрестанно. И не само детски книжки. Дори на улицата се иска да ти сече пипето, за да оцелееш.

Когато говореше за сина си, на лицето й се изписваше смесица от гордост, вина и мъка. Големите й очи се стрелкаха насам-натам, сякаш се безпокоеше, че могат да ни подслушват. Пръстите й си играеха със салфетката и в края на краищата тя я захвърли в другия край на масата, като несръчно сгънато оригами.

— Избяга за първи път, когато беше на дванайсет, но онова нямаше нищо общо с копърхедските групи. Кълна се, не зная какво вижда Адам в този Куин, който досега само разрушава градове и прави ужасен живота на хората. Но е направо запленен от него. Плаши ме дори начинът, по който поглъща новините. — Тя сведе глава. — Срам ме е да призная, но струва ми се, че на Адам му харесва тъкмо това, че хронолитите мачкат всичко на пътя си. Мисля си, че се поставя на мястото на Куин. Иска да вдигне крак и да смаже всичко, което ненавижда. Приказките за нов ред и управление са само външна обвивка на желанието за разрушение.

— Някога споменавал ли ви е за Катлин и нейната група?

Ашли се усмихна натъжено.

— Безсмислен въпрос. Катлин казвала ли ви е нещо за това какъв живот води?

— Разговаряли сме. Но никога на политически теми.

— Е, значи ме водите с една крачка. Адам избягваше да обсъжда каквото и да било с мен. Малкото, което зная за него, е от наблюдение. Простете, ще си взема още едно кафе.

Всъщност, знаех, че има нужда от цигара. Тя мина покрай шубера, помоли сервитьорката за двойно кафе и се стрелна към тоалетната. Когато излезе, изглеждаше поуспокоена. Стори ми се, че от нея полъхна на тютюнев дим. Сервитьорката явно я беше подушила, защото я изгледа и завъртя очи.

Ашли се отпусна на стола и въздъхна.

— Не, Адам никога не ми е говорил за срещите си. Той е на седемнайсет, но както казах, не е наивен. Когато върши нещо, първо го обмисля внимателно. Въпреки това подочувах от време на време някои неща. Знаех, че посещава един от копърхедските клубове, който се събира в покрайнините, но в началото дори се радвах на това. Срещаше се с младежи от добри семейства. Надявах се, че това ще му осигури известно бъдеще. Вярвах, че когато поумнеят, те всички ще забравят тези глупости за пътуване във времето и прочее. Че ще се запознае с някое свястно момиче, а баща й ще му предложи работа.

Спомних си думите на Джанис: „И какво можех да сторя? Да я заключа у дома?“

Джанис едва ли си е представяла, че Кати може да е в компанията на някой като Адам Милс.