Хронолитите

— А, виждаш ли? Е, поне няма нужда да ми благодариш.

Извадихме късмет да заварим госпожа Хелвиг у дома и сама.

Появи се на вратата облечена с домашни дрехи, но се разтревожи, когато зърна на верандата непознати. Казахме й, че става дума за сина й Джеф. Тя отвърна, че вече е разговаряла с полицията, а ние не й приличаме на полицаи, така че какво всъщност искаме?

Наложи се да й покажа личната си карта, за да я уверя, че съм баща на Катлин. Тя познаваше Джанис и Уит, макар и не много добре, и веднъж се бе срещала с Кати. Когато повторих, че бих искал да разговаряме за Катлин, макар и неохотно, тя ни пусна да влезем.

В къщата цареше безупречен ред. Елинор Хелвиг бе почитателка на дървените подноси и дантелените покривчици. В ъгъла тихо бръмчеше овлажнител за въздуха. Тя се изправи демонстративно до таблото на алармената инсталация, където с едно докосване на бутона можеше да повика местната полиция. Вероятно разговорът ни се записваше. Не се страхуваше от нас, по-скоро изглеждаше силно обезпокоена.

— Зная какво преживявате, господин Уордън — бяха встъпителните й думи. — Аз самата съм подложена на същото. Сигурно ще разберете защо още не ми се иска да говоря за изчезването на Джеф.

Имах чувството, че се защитава от обвинение, което още не й е отправено. Мъжът й беше копърхед — според Уит фанатично вярващ. Тя го придружаваше на повечето срещи. Вероятно споделяше чувствата му, ако и не със същата дълбочина. Надявах се да не е.

— Госпожо Хелвиг — рекох, — ще се изненадате ли, ако ви кажа, че както изглежда, синът ви и приятелите му са заминали на хаджилък?

Тя премигна.

— Знаете ли, тази дума в известен смисъл е обидна за немалък брой млади хора.

— Искрено вярващи млади хора като Джеф?

— Надявам се Джеф да е искрен, а що се отнася до вярата му, това си е негова работа. Ще ви кажа още, че се отнасям малко скептично към отсъстващи родители, които се сещат, че имат деца, едва когато са изпаднали в затруднено положение. Но какво да се прави, като такова е обществото, в което живеем. Повечето хора смятат, че да си родител е генетично обусловено бреме, а не свещена връзка.

— Вярвате ли, че Куин би оправил тези неща? — попита я Хич.

Тя го погледна малко ядосано.

— Не вярвам, че би влошил положението.

— Госпожо Хелвиг, знаете ли какво означава хаджилък?

— Казах ви, не харесвам тази дума…

— Но много хора я използват. Включително и деца идеалисти. Срещал съм се с такива. Права сте, светът, в който живеем, е суров и това важи в най-голяма степен за децата. Виждал съм ги. Заклани и захвърлени край пътя дечица, тръгнали на поклонение. Деца, госпожо Хелвиг, изнасилени и убити. Те са млади, те са идеалисти, но освен това са наивни, а това не помага особено вън от градските черти на Минеаполис.

Елинор Хелвиг видимо побледня. (Аз също, предполагам.)

— Кой сте вие? — обърна се тя към Хич.

— Приятел на Катлин. Някога срещали ли сте се с нея, госпожо Хелвиг?

— Идвала е веднъж-дваж у дома…

— Сигурен съм, че Джеф е силен млад мъж, но какво ще кажете за Катлин? Как, според вас, ще се справи тя там?

— Не зная…

— Имам предвид на пътя, с всички тези бездомни мъже и войници. Защото, ако тези деца са тръгнали на поклонение, ще бъдат далеч в по-голяма безопасност, ако са с кола. Дори Джеф.

— Джеф може да се грижи за себе си — прошепна Елинор Хелвиг.

— Не бихте искали да пътува на стоп, нали?

— Разбира се, че не…

— Къде е колата на мъжа ви, госпожо Хелвиг?

— С нея ходи на работа. Още не се е прибрал…

— А колата на Джеф?

— В гаража.

— А вашата?

Тя се поколеба и това бе достатъчно, за да потвърди подозренията на Хич.

— На поправка.

— В коя работилница по-точно?

Тя не отговори.

— Необходимо ли е да го обсъждаме с полицията? — попита Хич.

— Той е в безопасност в колата. Нали вие го казахте?

Сега вече шепнеше едва чуто.

— Надявам се да е така.

— Джеф не спомена нищо за… поклонничество, но когато поиска колата, предположих какво може да е намислил. Баща му каза, че не бива да съобщаваме на полицията. Да не го изкарваме престъпник. Но той ще се върне. Зная го.

— Бихте могли да ни помогнете… — поде Хич.

— Виждате ли как всичко е обърнато наопаки? Защо трябва да стоварваме вината върху децата?

— Дайте ни номера на колата и джипиес маркировката. Обещавам да не ги съобщавам в полицията.

Тя посегна машинално към чантата си, после се поколеба.

— Ако ги откриете, нали ще бъдете добри към Джеф?

Обещахме да бъдем.

Хич се свърза с Морис Торанс, който засече сигнала в Ел Пасо. Локализиращото устройство бе захвърлено в двора на местния гараж, самата кола липсваше, вероятно продадена или разменена срещу прехвърляне през границата.

— Почти съм сигурен — заяви Хич. — Поели са към Портильо.

— Отиваме там, нали? — попитах.

Той кимна.

— Морис урежда полета. Трябва да тръгнем колкото се може по-скоро.

Замислих се върху думите му.

— Значи не е само слух, нали? Говоря за Портильо. Хронолит?

— Не — отвърна той. — Не е само слух. Затова искам толкова бързо да идем там.

15.