Хронолитите

В действителност имаше нарастваща загриженост относно събитието в Тайланд, но тя бе ограничена до определени кръгове в разузнаването и службите за сигурност — както национални, така и международни. В края на краищата, по своя характер хронолитът представляваше военно нашествие, при това от големи мащаби и без предварително обявяване, макар жертвите да бяха няколкостотин борови и бамбукови дървета. В онези дни Чъмфонският регион бе поставен под щателно наблюдение.

Но това не беше моя работа, особено след като вече бях напуснал тази част на света.

Или поне така си мислех тогава.

Онази есен бе необичайно студена. Небето постоянно бе закрито от буреносни облаци, силни ветрове принудиха рибарските флотилии да се приберат в заливите. Знамената пред супермаркетите и бензиностанциите плющяха оглушително.

Платих на таксиметровия шофьор, прекосих площада и купих билет за експрес „Северна дъга“ — Детройт, Чикаго и през прерията до Сиатъл, макар че аз щях да пътувам само до Минеаполис. Качване в седем часа вечерта, информира ме автоматът за билети. Взех си вестник и го разлиствах, докато часовникът на станцията показа четири и трийсет следобед. Тогава се изправих, огледах чакалнята за подозрително раздвижване (нямаше) и излязох на улица „Вашингтон“.

На пет преки по-надолу имаше малка пощенска служба с надпис „Изи — пакети и колети“. Очевидно бизнесът не беше от проспериращите, ако се съдеше по неизмитите прозорци. Докато разглеждах, вътре влезе мъж с патерица, същият се показа отново след десет минути, като този път носеше кафяв пакет. Предположих, че трябва да е някой от постоянните клиенти на Изи. Освен, разбира се, ако не беше маскиран престъпник. Или ченге.

Изпитвах ли угризения за това, което правех? Много… или по-скоро ме беше яд, че съм се съгласил. Хич бе финансирал завръщането ми у дома и услугата, която бе поискал в замяна, ми изглеждаше нищожна, когато още бях в онази страна, без пукнат грош в джоба. Познавах Хич повече от година преди появата на Чъмфонския хронолит и той бе един от малкото американци, чиито теми за разговор не се изчерпваха със сексуалните подвизи и новата синтетична дрога. Без никакво съмнение се занимаваше с тъмни и нелегални дела, ала същевременно беше необичайно честен и (както често повтарях пред Джанис) „бе доста свестен като човек“. Каквото и да означава това. Вярвах му, доколкото бе възможно за тип като него.

Но докато стоях само на няколко крачки от пощенската служба на Изи и се оглеждах за скрито полицейско присъствие — давах си сметка, че нямам достатъчно опит да открия професионален наблюдател, освен, ако не си е окачил рекламна табела на гърдите, — всички тези преценки за Хич ми се струваха повърхностни и наивни. Хич ме бе помолил да намеря службата, да съобщя на Изи, че идвам от негово име, и да взема някакъв „пакет“, който трябваше да пазя, докато той ме потърси — без излишни въпроси.

В края на краищата Хич беше наркодилър, въпреки че търговията му се ограничаваше до канабис, екзотични гъби и слаби метамфетамини. А Тайланд бе производител и разпространител на подобна стока още от времето на Марко Поло.

Не може да се каже, че съм отявлен противник на дрогата, дори бях опитвал някои неща. Почти всяко психоактивно вещество е легално на едно или друго място, най-често в страните от Западна Европа, където отношението към подобни продукти е по-либерално. Но Щатите като цяло и Масачузетс в частност бяха доста консервативни и подобно деяние се преследваше строго от закона. Ако Хич по някакъв начин бе успял да изпрати на своята пощенска кутия, да речем, килограм чист хероин — и ако чувството му за хумор се простираше дотам да ми го повери, — можеше да се окаже, че ще заплатя доста солена цена за билета до вкъщи. Нищо чудно през следващите двайсет години да виждам Катлин само през решетките на помещението за свиждане.

Дъждът заваля внезапно, след силен полъх на вятъра. Прекосих тичешком площада, спрях пред пощенската служба, поех си въздух и пристъпих вътре.

Самият Изи, или някой, който го заместваше — висок, плещест чернокож с набръчкано лице, който гонеше шейсетте или дори седемдесетте, — стоеше зад дървения щанд, а зад него имаше няколко редици с алуминиеви пощенски кутии. Мъжът ме огледа с преценяващ поглед.

— Да?

— Дойдох да взема един пакет.

— Не си единственият. Номер на кутията?

Хич не ми бе дал никакъв номер.

— Хич Палей каза, че ще има пакет за мен.

Той присви очи и леко надигна глава, сякаш го бях обидил.

— Хич Палей?

Ако се съдеше по тона му, вече бях загазил, но въпреки това кимнах.

— Шибаният Хич Палей! — изруга той и блъсна с юмрук по тезгяха. — Не зная кой си ти, господинчо, но ако ти се случи да се срещнеш пак с Хич Палей, кажи на този задник, че сметките ни не са уредени! И може да задържи шибания си пакет!

— Нищо ли нямате за мен?

— Дали имам нещо за теб? Имал ли съм нещо за теб?! Върхът на шибаната ми обувка, ето какво е за теб!

Едва успях да напипам дръжката на вратата.

Ето как неуспелият журналист, съпруг и родител се превърна в неуспял престъпник.