Читаем Китайски сладкиш с късметче полностью

Китайски сладкиш с късметче

Чарлз Фрич

Классическая проза18+
<p>Чарлз Фрич</p><p>Китайски сладкиш с късметче</p>

С лекота, дължаща се на честата практика, Хари Фолджър разчупи китайския сладкиш и измъкна отвътре листчето. Оглади го върху масата и прочете написаното послание: „Ще срещнете стар приятел.“

Стори му се смешно. Нямаше начин да не срещне стар приятел, срещаше по няколко всекидневно. По пътя за работа, в службата, в сградата, където беше апартаментът му, та дори и в китайските ресторанти, които посещаваше.

Той отхапа от сладкиша, схруска парчето и преглътна, като отпи глътка от вече изстиналия чай. Обичаше китайските сладкиши не по-малко от самите късметчета. Е, всъщност Хари по принцип си падаше по китайската кухня и никога не се насищаше на ястията й: говеждо с юфка, рагу с гъби, пиле с пържен ориз, уон тон, яйце фу йънг, както и… Но защо да продължаваме? Хари Фолджър оприличаваше китайските ресторанти на Рая.

На тръгване той наистина срещна една стара приятелка.

Казваше се Синтия Питърс, или поне носеше тази фамилия, докато не сключи брак. В житейския смисъл обаче това беше не стара, а млада жена под трийсетте. Хари имаше скъпи спомени от бурната връзка с въпросната дама, когато и двамата бяха по-млади, и насън често се връщаше към приятното време с нея.

— Синтия! — извика той изненадан, но зарадван.

— Хари! — възкликна тя и сълзите на неочакваното щастие бликнаха в светлозелените й очи.

И Хари тутакси разбра, че макар да бяха женени, двамата щяха да станат любовници.

Щом намери време за размишления, Хари се изуми от съвпадението да срещне старата си приятелка Синтия тъкмо след като бе научил от късметчето за подобна възможност. Това, естествено, бе случайност. Хари винаги с удоволствие четеше късметчетата, написани — както той смяташе — от някой нещастен кули в Хонг Конг, но не вярваше, че те се сбъдват.

Поне тогава все още не вярваше.

Излишно е да казвам къде си правеха срещите Хари и Синтия. В китайските ресторанти, естествено. Тя сподели, че съпругът й е звяр и с него е нещастна. Той я осведоми, че жена му е усойница, с която не се чувства добре. Един ден си хапнаха деликатес от свински ребра със сладникаво-кисели подправки, а после Хари разчупи сладкиша с късметчето. На листчето пишеше: „Бъди предпазлив. Следят те!“

Вдигна очи тъкмо когато разяреният съпруг на Синтия нахлуваше в ресторанта. Хари смогна да я измъкне през задния вход. Нямаше да успее, ако късметчето не беше го предупредило за предстоящата опасност.

Отново съвпадение — реши Хари, докато не получи послание с подобен смисъл само миг преди неговата съпруга (тя ненавиждаше китайската кухня) да влезе в поредния ресторант, където двамата със Синтия обядвяха. Успяха да се измъкнат само на косъм от скандала.

Хари започна да приема посланията по-сериозно. Надяваше се да получи някое безценно указание за курса на борсата или за коня, който ще победи в съботните състезания, но уви. Като се оставят настрана критичните ситуации, късметчетата съдържаха обичайните мъдри мисли или случайни съвети.

Само с едно-единствено изключение…

Него ден двамата със Синтия (която също обожаваше китайската кухня) дояждаха последните мръвки патица по пекински. Синтия му разказваше колко подозрителен е станал съпругът й, като допускаше, че съпругата на Хари също едва ли е в неведение за срещите им. В този миг Хари разчупи една сладка с късметче, измъкна листчето и прочете: „Ти ще умреш“.

Едва не се задави. Нелепост, естествено. Възмути се -откъде-накъде някакъв си окаян нещастник от Хон Конг си позволява да слага такова послание? Понечи да се оплаче на управителя, но размисли. Не се чувстваше добре. Реши да изпрати Синтия до нейния апартамент.

Синтия слезе и Хари тъкмо потегляше, когато чу шум откъм другото прозорче на колата. Погледна натам и видя, че съпругът на Синтия е насочил към него револвер. Зяпна, бързо отвори вратата и се измъкна навън. Сблъска се с жена си, която също държеше револвер.

Хари си плю на петите. Чу два изстрела, но не усети болка и продължи да бяга. Тичаше, без да си поеме дъх, докато не се отдалечи на четири пресечки. Спря се до една ограда и пое жадни глътки въздух. Не се чувствше да е надупчен от куршуми, а и кръв не се виждаше…

Помисли си, че трябва да благодари на Бога задето двамата разярени не бяха го улучили.

Въпреки това трепереше и не можеше да се овладее. Трябваше да иде някъде и да се успокои. Ако не бяха спрели да го преследват, най-добре беше да се движи сред много хора.

Видя, че стои пред китайски ресторант.

Никога не беше стъпвал в него и любопитството го загложди. Пък и усещаше глад, макар да бе ял само преди час. На такива места се усещаше вън от всякаква опасност, затова влезе в ресторанта и си избра маса. Чудна работа — оказа се единственият клиент.

Когато келнерът дойде, Хари си поръча меню номер две. Изяде го, като се наслаждаваше на всяка хапка, и забрави за неприятното произшествие на улицата. После разчупи сладкиша с късметче и прочете написаното вътре послание.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Тайная слава
Тайная слава

«Где-то существует совершенно иной мир, и его язык именуется поэзией», — писал Артур Мейчен (1863–1947) в одном из последних эссе, словно формулируя свое творческое кредо, ибо все произведения этого английского писателя проникнуты неизбывной ностальгией по иной реальности, принципиально несовместимой с современной материалистической цивилизацией. Со всей очевидностью свидетельствуя о полярной противоположности этих двух миров, настоящий том, в который вошли никогда раньше не публиковавшиеся на русском языке (за исключением «Трех самозванцев») повести и романы, является логическим продолжением изданного ранее в коллекции «Гримуар» сборника избранных произведений писателя «Сад Аваллона». Сразу оговоримся, редакция ставила своей целью представить А. Мейчена прежде всего как писателя-адепта, с 1889 г. инициированного в Храм Исиды-Урании Герметического ордена Золотой Зари, этим обстоятельством и продиктованы особенности данного состава, в основу которого положен отнюдь не хронологический принцип. Всегда черпавший вдохновение в традиционных кельтских культах, валлийских апокрифических преданиях и средневековой христианской мистике, А. Мейчен в своем творчестве столь последовательно воплощал герметическую орденскую символику Золотой Зари, что многих современников это приводило в недоумение, а «широкая читательская аудитория», шокированная странными произведениями, в которых слишком явственно слышны отголоски мрачных друидических ритуалов и проникнутых гностическим духом доктрин, считала их автора «непристойно мятежным». Впрочем, А. Мейчен, чье творчество являлось, по существу, тайным восстанием против современного мира, и не скрывал, что «вечный поиск неизведанного, изначально присущая человеку страсть, уводящая в бесконечность» заставляет его чувствовать себя в обществе «благоразумных» обывателей изгоем, одиноким странником, который «поднимает глаза к небу, напрягает зрение и вглядывается через океаны в поисках счастливых легендарных островов, в поисках Аваллона, где никогда не заходит солнце».

Артур Ллевелин Мэйчен

Классическая проза