Клуб „Кемъл“

И наистина, имаше нещо общо между него и прочутия режисьор, чиито филми оспорваха „официалното“ представяне на историята, изпъстрено с художествена измислица. Приемайки името, той беше убеден, че този Оливър Стоун проявява не по-малък интерес към „обективната“ истина.

Вдигнал бинокъла пред очите си, той продължаваше да следи оживлението около входа на отсрещната сграда, която винаги го беше привличала. След известно време се обърна и влезе в палатката. Там, на светлината на малко фенерче, старателно нанесе бележките си върху страниците на голяма тетрадка с твърди корици, която измъкна от раницата. Част от своите дневници държеше в къщичката при гробището, но повечето съхраняваше на други места. В палатката не оставяше нищо, защото знаеше, че редовно я претърсват. Пазеше в портфейла си официалното разрешително да я държи тук и да протестира пред отсрещната сграда.

Върна се обратно и поднови наблюдението на охраната, въоръжена с автомати, пистолети и радиостанции. Те всички го познаваха и се отнасяха към него с любезното и малко напрегнато внимание — като към човек, който може внезапно да ти се нахвърли. А самият Стоун правеше видими усилия да им засвидетелства уважение. Всеки гледа да е любезен с хора, които носят оръжие. Въпреки че се различаваше от стандартната маса, Оливър Стоун съвсем не беше луд.

Срещна погледа на един от охраната, който се провикна:

— Хей, Стоун, чух, че Хъмпти-Дъмпти паднал от стената. Разпространи новината!

Колегите му се ухилиха, устните на Стоун също се разтеглиха в усмивка.

— Разбрано — отвърна той. Беше видял с очите си как същият войник беше убил човек на няколко метра от мястото, на което стоеше в момента. В интерес на истината онзи бе стрелял по охраната.

Подръпна износените панталони около тънкия си кръст, приглади дългата си посивяла коса, а после се наведе да стегне връзката, която пречеше на дясната му обувка да се разпадне. Беше висок и слаб. Ризата му беше прекалено голяма, а панталоните — твърде къси. А обувките… Е, те винаги му бяха създавали проблеми.

— Нови дрехи трябват ти — обади се женски глас от мрака.

Вдигна глава и я видя, облегната на статуята на генерал-майор граф Жан дьо Рошамбо, герой от Американската революция. Пръстът на генерала сочеше напред, незнайно към какво. До него се издигаше статуята на пруския барон Щойбен, а в северозападния край на огромния парк стоеше на пост полякът генерал Косцюшко. Тези статуи винаги го караха да се усмихва. Оливър Стоун обичаше компанията на революционерите.

— Нужда имаш наистина от нови дрехи, Стоун — повтори жената и се почеса по загорялото лице. — И от подстригване. С една дума, от цялостно подновяване, приятелю.

— Сигурно е така — тихо отвърна той. — Но всичко е въпрос на приоритети, а за щастие суетата никога не е била сред моите.

Тази жена се представяше с името Аделфия. Говореше с акцент, който той така и не успя да определи, макар че със сигурност беше европейски, най-вероятно славянски. Не се церемонеше с глаголите, поставяйки ги където й попадне. Беше висока и слаба, с дълга прошарена коса. Имаше мрачни хлътнали очи, а устата й беше вечно изкривена в злобна гримаса, въпреки че Стоун усещаше в поведението й някакво дълбоко скрито добродушие. Трудно му беше да определи възрастта й, макар че със сигурност беше по-млада от него. На двуметровия прът пред палатката й имаше плакат с надпис:

ЗАРОДИШЪТ Е ЖИВОТ. КОЙТО НЕ ВЯРВА В ТОВА, ЩЕ ОТИДЕ ПРАВО В АДА.

Оцветен в черно и бяло, животът на Аделфия не се отличаваше с особена изтънченост. За нея оттенъците в сиво просто не съществуваха, въпреки че живееше в град, който сякаш беше създал този цвят. Пред палатката на Оливър Стоун беше забоден далеч по-скромен плакат, на който пишеше:

ИСКАМ ИСТИНАТА!

Все още не я беше открил, но нима имаше друг град на света, където тази задача да бе по-трудна?

— Отивам кафе да взема, Оливър. Ти искаш ли? Имам пари.

— Не, Аделфия, благодаря. Трябва да отида на едно място.

— На друга среща? — намръщено го изгледа тя. — Какво добро тя ще донесе на теб? Вече не си млад и да ходиш не бива по тъмното. Опасно е.

— Напротив, тук е доста сигурно — поклати глава той и хвърли поглед към въоръжените мъже насреща.

— За теб мъже с пушки значи сигурност? А аз казвам ти си луд! — отсече жената.

— Може и да си права — сви рамене той, после любезно добави: — Благодаря ти за загрижеността.

Стори го, защото отдавна знаеше, че Аделфия използва всеки повод за спор и само чака удобния момент.

Тя го изгледа втренчено, после бавно се оттегли. Очите на Стоун се преместиха към следващия плакат, на който пишеше:

ПРИЯТНО ВТОРО ПРИШЕСТВИЕ.

Отдавна не беше виждал господина, който го беше измислил.