Клуб „Кемъл“

Картър Грей се върна в кабинета си и проведе няколко телефонни разговора, включително един с Белия дом. След това дойде ред на серия кратки доклади от най-близките му сътрудници, а накрая и на задачата, която със сигурност щеше да му отнеме няколко часа. Когато нямаше възможност да пътува с президента, той поддържаше всекидневен видеоконтакт с него посредством кодиран сателитен канал. През по-голямата част от деня се подготвяше за съответния сеанс, но винаги беше готов да очертае най-съществените проблеми.

Ала сега, вместо да се подготви за брифинга с президента, Грей изпита внезапно желание да седне зад кормилото и да подкара накъдето му видят очите. За съжаление това беше невъзможно, защото подобно на президента нямаше право да шофира лично. Истинското му желание всъщност беше да отиде на риболов. И понеже в момента нямаше как да го направи с въдица, той реши да прибегне до една друга разновидност на риболова, на която също беше голям майстор.

Отвори лаптопа и набра една име. Нужната информация се появи на екрана след по-малко от пет минути. Ако не с друго, служителите на НРЦ се славеха със своята оперативност.

Решението за централизация на всички данни във връзка с тероризма под шапката на НРЦ беше един безспорно гениален ход от негова страна. То доведе не само до далеч по-голяма прецизност на системата, но и даде на НРЦ огромно предимство пред останалите разузнавателни централи. Така например, ако ЦРУ се нуждаеше от информация по дадена операция, трябваше да я изиска от тяхната база данни и Грей моментално щеше да разбере за каква операция става въпрос. Под прикритието на бюрократичната ефективност той получаваше отличната възможност да шпионира колегите си.

Разположи информацията в отделни прозорци, за да ги наблюдава едновременно. От екрана го гледаха множество лица, почти всичките с арабски черти. Техните данни се съхраняваха в архивите на НРЦ, в комплект с пръстовите им отпечатъци, разбира се, ако това е било възможно. Всички тези хора бяха мъртви, почти без изключение ликвидирани от други терористи. Съдбата им се потвърждаваше от черепа с кръстосани кости, присъстващ в горния десен край на всяка от снимките. Сред тях фигурираха инженер и химик, известни като експерти по експлозивите. Трети, на име Аднан ал-Рими, беше доказан боец с железни нерви. Шестима други бяха загинали при експлозия на бомба в микробуса им. Така и не се доказа дали става въпрос за умишлен акт или за нещастен случай. Но мястото на инцидента представляваше ужасна гледка: криминалистите събираха не трупове, а само части от тях. От шестте жертви само една фигурираше в списъка за издирване на опасни терористи — човек на име Ал-Зауахири, но в общ план Америка трябваше да бъде доволна от гибелта на всички тях.

Грей не можеше да знае, че снимката на Ал-Рими и на още неколцина други бяха претърпели серия от фини корекции. Те не бяха снимките на хората, които действително бяха загинали, а компютърни анимации, комбиниращи чертите на истинския Ал-Рими и човека, който беше загинал като Ал-Рими. Бяха изготвени така, че да не се различават съществено от други техни снимки, които все още бяха в обръщение, и да не предизвикват подозрения. За това беше нужно време и значителни разходи, но резултатът си струваше и двете. В крайна сметка никой от въпросните араби не се различаваше от снимките, съхранявани в базата данни на НРЦ.

Друго гениално хрумване беше липсата на каквито и да било снимки на мъртвите, с които да ги идентифицират. Това, разбира се, беше придружено и с подмяна на пръстовите отпечатъци, които се смятаха като неопровержимо доказателство за самоличността на индивида.

Въпреки всичко Картър Грей имаше усещането, че нещо не е наред. Затвори файла и реши да се разходи в района. Надяваше се, че поне това му е позволено.

Излезе навън и вдигна поглед към тежкия 747 на „Луфтханза“, който с равномерно свистене се снижаваше към пистата на летище „Дълес“. Мислите му неусетно се върнаха в миналото.

В началото на кариерата си беше получил назначение в свръхсекретна база на ЦРУ в околностите на Вашингтон, която по-късно беше закрита. Великолепно маскираният в гориста местност комплекс беше известен сред служителите на управлението като Зона 51-А. Но неофициалното му название беше Планината на смъртта.

Неотдавна НРЦ поиска възстановяване на базата, която да използва за разпит на терористи и евентуалните им помощници.

Но това изобщо не вълнуваше Грей, защото в чужбина имаше достатъчно подходящи места за същата цел. Изтезанието на затворници бе забранено както от американските, така и от международните закони. Лично той бе давал показания пред десетки комисии, разследващи нарушения на тези закони от преките му подчинени. И открито беше лъгал представителите на Конгреса.