Книга за гробището

— Но защо? Аз й спасих живота. Не съм лош човек. Точно като нея съм. И аз съм жив. — После попита: — Как загина мис Лупеску?

— Храбро — лаконично каза Сайлъс. — В битка. Защитаваше другите.

Очите на Ник помътняха.

— Можеше да я докараш тук. Да я погребем тук. Тогава щях да си говоря с нея.

— Не беше възможно — отговори Сайлъс.

Ник усети парене в очите.

— Тя ме наричаше Нимини. Никой повече няма да ме нарича така.

Сайлъс попита:

— Искаш ли да отидем да ти купим храна?

— Ние ли? Искаш да дойда с теб? Да изляза от гробището?

— Никой вече не се опитва да те убие — каза Сайлъс. — Поне не сега. Те вече няма да могат да правят още много неща. Така че — да. Какво ти се яде?

Ник понечи да каже, че не е гладен, но това не беше вярно. Леко му се гадеше, леко му се виеше свят и умираше от глад.

— Пица — предложи той.

Тръгнаха към портите. По пътя Ник видя обитателите на гробището, но те оставиха момчето и наставникът му да преминат край тях без да кажат и дума. Само гледаха.

Ник се опита да им благодари за помощта, но мъртвите не казаха нищо.

Светлините на пицарията бяха ярки, твърде ярки за Ник. Двамата седнаха в дъното и Сайлъс му показа как да използва менюто и да си поръча. (Самият той си взе чаша вода и малка салата, в която ровеше с вилица, но така и не сложи в уста.)

Ник изяде въодушевено цялата си пица с пръсти. Не задаваше въпроси. Сайлъс сам щеше да му разкаже, когато реши, или пък нямаше да му разкаже.

— Знаехме за тях — поде наставникът му. — За Джаковците… от много дълго време, но узнавахме какво правят само по резултатите от дейността им. Подозирахме, че зад това стои организация, но тя беше скрита твърде добре. И когато тръгнаха след теб и убиха семейството ти, бавно успях да хвана следите им.

— Вие — ти и мис Лупеску ли? — попита Ник.

— Ние и други като нас.

— Почетната стража — каза Ник.

— Къде си чул за… — започна Сайлъс, но се прекъсна сам: — Няма значение. И стените имат уши. Да, Почетната стража.

Сайлъс взе чашата с вода, поднесе я към устните си, навлажни ги и пак я остави на черната полирана маса.

Повърхността на масата бе почти огледална и ако някой се вгледаше, щеше да забележи, че високият мъж няма отражение.

— Значи сега сте… приключили с тази история? — попита Ник. — Ти ще останеш ли?

— Дал съм дума — каза Сайлъс. — Ще остана, докато пораснеш.

— Вече съм пораснал — каза Ник.

— Не — отвърна Сайлъс. — Още не съвсем.

Той остави банкнота от десет лири на масата.

— А онова момиче — попита Ник, — Скарлет. Тя защо се изплаши от мен, Сайлъс?

Наставникът му не каза нищо и въпросът увисна във въздуха, докато мъжът и младежът излязоха от ярко осветената пицария и потънаха в очакващата ги тъмнина — нощта погълна и двамата.

Осма глава Сбогуване и раздяла

Ник понякога вече не виждаше мъртвите. Всичко започна преди един-два месеца — през април или май. Отначало се случваше рядко, но напоследък ставаше все по-често.

Светът се променяше.

Ник крачеше към северозападната част на гробището, към преплетения бръшлян, който провисваше от тисовото дърво и скриваше наполовина далечния край на Египетската алея. Видя червена лисица и едра черна котка с бели гърди и лапи, които седяха и си говореха насред пътеката. Когато Ник приближи, те го погледнаха стреснати и се шмугнаха в храстите, сякаш ги беше хванал да съзаклятничат.

Колко странно, помисли той. Познаваше лисицата от малка, а и котката кръстосваше гробището откак се помнеше. Те също го познаваха. Ако бяха в добро разположение на духа, дори му позволяваха да ги гали.

Опита се да се промуши през бръшляна, но пътят му беше запречен. Наведе се, отмести вейките и се промуши. Тръгна внимателно по пътеката, като избягваше дупките и пропаданията, и стигна до внушителния камък над последния дом на Алонсо Томас Гарсия Джоунс (1837–1905, Пътнико, своя жезъл остави).

От няколко месеца Ник идваше тук през два-три дни. Алонсо Джоунс бе пътувал из целия свят и с най-голямо удоволствие разказваше на момчето истории от пътешествията си. Винаги започваше с: „Никога не ми се е случвало нищо интересно“, после унило добавяше: „И съм ти разказвал вече всичките си истории“, после очите му заблестяваха и отбелязваше: „Освен… разказвал ли съм ти за…“ И независимо какви бяха следващите му думи, дали: „Онзи път, когато трябваше да бягам от Москва?“ или „Онзи път, когато в Аляска загубих златна мина, която струваше цяло състояние?“, или „Разбягването на стадо говеда в пампасите?“, Ник винаги поклащаше отрицателно глава и на лицето му се изписваше очакване. Не след дълго се потапяше в разкази за смели мъже и велики приключения, приказки за целунати прекрасни девици или застреляни злодеи, битки с мечове, торби със злато или диаманти, големи колкото палец, за изгубени градове и безкрайни планини, за парни влакове и клипери, за пампаси, океани, пустини, тундри…