Книгата на черепите

Три дни упорит труд ми донесоха благонадежден превод на може би 85 процента от текста и работна представа за останалото. Свърших го главно сам, въпреки че се консултирах с професор Васкес Оканя за някои от по-затрудняващите фрази; криех обаче от него характера на проекта си. (Когато ме попита дали съм намерил колекцията на Маура Гудиол, отговорих уклончиво.) До този момент все още възприемах всичко това като очарователна фантазия. Чел бях „Изгубен хоризонт“ още като момче; помнех Шангри-ла, тайния манастир в Хималаите, монасите, практикуващи йога, великолепието на удивителната фраза: „Това, че още жив сте, отче Перолт“. Човек не може да приеме нещо такова на сериозно. Представях си как публикувам превода си, например в „Спекулум“, с подходящия коментар по средновековната вяра в безсмъртието, с позовавания на мита за Презвитер Йоан, на сър Джон Макдевил, на историите за Александър. Братството на черепите, Пазителите на черепите, неговите върховни жреци, Изпитанието, на което трябва да се подложат заедно четирима кандидати, само на двама от които е отредено да оцелеят, намекът за древни мистерии, предавани от хилядолетия — какво пък, това можеше и да е приказка, разказана от Шехерезада, нали? Направих си труда грижливо да прегледам превода на Бъртън на „Хиляда и една нощ“, всичките шестнадесет тома, с мисълта, че маврите може да са донесли тази приказка за черепи в Каталуня през осми или девети век. Не. Каквото и да бях открил, не беше фрагмент от „Хиляда и една нощ“. Може би беше част от цикъла за Карл Велики тогава? Или някакви непроучени досега романски небивалици? Зарових дълбоко в обемистите индекси на средновековни митологични мотиви. Нищо. Върнах се още по-назад. Станах експерт по цялата литература, посветена на безсмъртието и дълголетието, само за седмица. Титон, Матусал, Гилгамеш, Утаракурус и дървото Джамбу, рибарят Главк, даоистките безсмъртни, да, всичко. И изведнъж: внезапното прозрение, пулсиращата вена на челото, дивашкият вик, който доведе студентите помощник-библиотекари на бегом от всички ъгли на редиците рафтове. Аризона! Монасите, които дошли от Мексико, а преди това отишли в Мексико от Испания! Фризът с черепите! Намерих статията в неделната притурка. Зачетох я като в делириум. Да. „Черепи се виждат навсякъде, ухилени, строги, в релеф или в триизмерно представяне… Монасите са стройни, стегнати мъже… Този, с когото говорих… можеше да е на тридесет или на триста години — беше невъзможно да се разбере…“ Това, че още жив сте, отче Перолт. Изумената ми душа се ужаси. Можех ли да повярвам на такива неща? Аз, скептикът, безбожникът, материалистът, прагматикът? Безсмъртие? Многовековен култ? Възможно ли беше? Пазителите на черепите да живеят сред кактусите? Цялата тая работа да не е никакъв средновековен мит, никаква легенда, а съвсем реална институция, проникнала дори в нашия автоматизиран свят — и аз мога да я посетя, когато ми хрумне? Да се предложа за кандидат. Да се подложа на Изпитанието? Ели Щайнфелд доживява зората на тридесет и шести век. Беше повече от неправдоподобно. Отхвърлих връзката между ръкописа и вестникарската статия като безумно съвпадение; размислих след това и успях да отхвърля отхвърлянето си; а после се придвижих още по-напред, към приемането. За да мога изобщо да се доближа до него, се налагаше да извърша формален акт на вяра, първия, който изобщо съм постигал. Принудих се да се съглася, че би могло да съществуват сили, непонятни за съвременната наука. Наложих си да надмогна вечния навик да отхвърлям непознатото, докато не стане познато с помощта на неопровержими доказателства. Съюзих се драговолно и с радост с привържениците на летящи чинии, с вярващите в Атлантида, със сциентолозите, с твърдящите, че Земята е плоска, с обществото на фортеанците, с макробиотиците, с астролозите, с целия онзи легион на доверчивите, в чиято компания рядко се бях чувствал удобно дотогава. Накрая повярвах. Повярвах изцяло, макар да допусках възможността за грешка. Повярвах. После казах на Нед, а малко след това на Оливър и Тимъти. Размахах стръвта под носовете им. Вечен живот ти предлагаме. И ето ни във Финикс. Палми, кактуси, камилата пред хотела: тук сме. Утре е финалната фаза от нашето търсене на Къщата на черепите.

19. ОЛИВЪР

Май прекалено кипнах за онзи стопаджия. Не знам. Цялата тая случка ме притеснява. Обикновено мотивите ми са съвсем ясни и на повърхността, но не и този път. Направо крещях като бесен на Нед. Защо? Ели ме сдъвка след това, каза, че не ми е било работа да се меся в свободно взетото решение на Нед да предложи помощ на друго човешко същество. Нед караше, той носеше отговорността. Дори Тимъти, който отначало ме подкрепи, после ми каза, че според него съм прекалил. Единственият, който си замълча вечерта, беше Нед; но знаех, че му кипи отвътре.