Книгата на живота

— Паството не ти ли досади достатъчно тази седмица? — попита Матю, който отново изпадаше в мърморещо настроение. Твърде много вечери бях прекарала в работа върху политически становища относно равенството и откритостта и в опити да разгадая заплетената логика на демона.

— Боя се, че няма край — изстенах и отнесох Филип със себе си в Китайската стая, която вече бе станала мой домашен кабинет. Включих компютъра и сложих детето на коляното си, докато прелиствах съобщенията.

— Има снимка от Сара и Агата — извиках. Двете жени бяха на някакъв плаж някъде в Австралия. — Ела да ги видиш.

— Изглеждат щастливи — отбеляза Матю, докато гледаше над рамото ми с Ребека в ръце. Малката изгука доволно, когато видя баба си.

— Направо не мога да повярвам, че е минала повече от година от смъртта на Ем — казах. — Толкова се радвам да видя Сара отново усмихната.

— Някакви новини от Галоуглас? — попита Матю. Галоуглас се беше запилял незнайно къде и не отговори на поканата ни за тържеството на Матю.

— Засега не — отвърнах. — Може би Фернандо знае къде е. — Смятах да го попитам утре.

— А какво казва Болдуин? — поинтересува се Матю, когато видя името на брат си в колоната на подателите.

— Пристига утре. — Бях доволна, че Болдуин ще дойде да поздрави Матю за рождения му ден. Това даваше допълнителна тежест на събитието и щеше да сложи край на лъжливите слухове, че не е подкрепил напълно брат си и новата издънка Бишъп-Клермон. — Веран и Ернст ще дойдат с него. И да те предупредя — Фрея също ще дойде.

Още не се бях виждала със средната сестра на Матю. Очаквах срещата с нетърпение, след като Джанет Гоуди ми наду главата с истории за делата й.

— Господи, само не и Фрея — изстена Матю. — Трябва да пийна. Искаш ли нещо?

— Няма да откажа малко вино — отвърнах разсеяно аз, докато продължавах да преглеждам списъка съобщения от Болдуин, Рима Хаен във Венеция, други членове на Паството и от департамента ми в „Иейл“. Бях по-заета от всеки друг път. И по-щастлива.

Когато отидох при Матю в кабинета му, той не приготвяше питиета. Вместо това стоеше пред камината, подпрял Ребека на хълбока си, и се взираше с любопитство в стената над полицата. Проследих погледа му и разбрах причината.

Портретът на Изабо и Филип, който обикновено висеше там, го нямаше. На стената имаше закрепена малка бележка. ПОРТРЕТЪТ НА НЕИЗВЕСТНА СЕМЕЙНА ДВОЙКА ОТ СЪР ДЖОШУА РЕЙНЪЛДС ВРЕМЕННО Е ВЗЕТ ЗА ИЗЛОЖБАТА „СЪР ДЖОШУА РЕЙНЪЛДС И НЕГОВИЯТ СВЯТ“ В КРАЛСКАТА КАРТИННА ГАЛЕРИЯ В ГРИНУИЧ.

Но внезапното изчезване на родителите му не беше истинската причина Матю да се взира като хипнотизиран.

На мястото на картината на Рейнълдс имаше друго платно — портрет на Матю и мен. Беше несъмнено работа на Джак, с характерната му комбинация на типичното за седемнайсети век внимание към детайла и модерната чувствителност към цвета и линията. Това се потвърждаваше от малката картичка върху полицата, на която беше изписано „Честит рожден ден, татко“.

— Останах с впечатление, че рисува твой портрет. Трябваше да бъде изненада — казах, мислейки си как синът ни шепнешком молеше да привличам вниманието на Матю, докато прави скици.

— Джак ми каза, че рисува твой портрет — отвърна Матю.

А ето че Джак беше нарисувал и двама ни, в официалния салон, до един от огромните прозорци на къщата. Аз седях в кресло от времето на Елизабет, останало от къщата ни в Блекфрайърс. Матю стоеше зад мен и гледаше с ясни и блеснали очи към зрителя. Аз също гледах зрителя, а очите ми бяха докоснати от нещо неземно, което подсказваше, че не съм обикновено човешко същество.

Матю се пресягаше да хване вдигнатата ми лява ръка и пръстите ни бяха преплетени. Главата ми бе леко обърната към него, а неговата бе леко наведена надолу, сякаш сме били прекъснати насред разговор.

Позата разкриваше лявата ми китка и уробороса около вените. Символът на Бишъп-Клермон изпращаше послание за сила и солидарност. Фамилията ни бе започнала съществуването си с изненадващата любов между Матю и мен. И се разрасна, защото връзката ни бе достатъчно силна да издържи омразата и страха на другите. И щеше да пребъде, защото бяхме открили, подобно на вещиците преди много векове, че тайната на оцеляването е в готовността да се променяш.

Нещо повече, уроборосът символизираше и нашето партньорство. Двамата с Матю бяхме алхимична сватба между вампир и вещица, между смърт и живот, между слънце и луна. Това съчетание на противоположности създаваше нещо по-изтънчено и по-безценно от всичко, което някой от нас би могъл да създаде поотделно.

Ние бяхме десетият възел.

Неразрушими.

Без начало и край.