Кобра

— Знаете ли от какво имам нужда сега? — намеси се неочаквано Вилхо. — От една приятна нощ далеч от това тъпо място. От няколко питиета, музика, приятна компания… не като вашата, а на сладурчета…

— Смяташ ли, че Мендро ще ти осигури подобно нещо, ако го помолиш? — захили се Дойч.

— Нямах намерение да го питам — спокойно отвърна Вилхо.

— Май това, за което говориш, се нарича самоволно отлъчване — вдигна вежди Халоран. — Има доста по-лесни начини да си създадем неприятности.

— Глупости. Нали Бей сам каза, че сме свободни? Някой някога да ви е забранявал да напускате комплекса Фрейр?

Настъпи смутена тишина.

— Вярно, има нещо такова — призна колебливо Халоран. — Само че…

— Никакво „само че“. Никак няма да е трудно да се измъкнем оттук. Мястото дори не се охранява. Хайде — и без това едва ли ще можем да заспим. По-добре да се повеселим.

Защото утре може да умрем. Никой не произнесе тези думи на глас, но те се четяха по лицата им. След кратко мълчание, пръв се надигна Халоран.

— Готово. Защо не?

— Бройте и мен — кимна припряно Нофке. — Чувал съм, че в града ставали ужасно интересни игри на карти.

— Както и много други неща — добави Дойч. — Друма, Джони? Какво ще кажете?

Джони се двоумеше, кой знае защо си припомни прощалните думи на брат си, че трябвало колкото се може по-дълго да запази непокътнати моралните си устои. Но трябваше да признае, че Вилхо бе прав — нито веднъж досега не им бяха забранявали открито да напускат учебния комплекс.

— Хайде, Джони — за първи път от доста дни насам Вилхо се обърна към него на малко име. — Приеми го като разузнаване във вражеска територия, ако не можеш иначе.

— Е, добре — кимна Джони. В края на краищата, не беше длъжен да прави неща, които смяташе за нередни. — Чакайте само да се преоблека…

— Я не се занасяй — продължаваше да упорства Вилхо. — И с тези дрехи си добре. Само ни бавиш. Друма?

— Ще взема да дойда — склони Сингх. — Но съвсем за малко.

— Можеш да си тръгнеш, когато пожелаеш — увери го Халоран. — Стигнем ли града, всеки разполага с времето си. Хайде. През прозореца?

— Някой да изгаси лампата — сети се Вилхо. — Скачаме…

Да напуснат комплекса се оказа доста по-лесно, отколкото Джони беше предполагал. От покрива на крилото, в което се разполагаше спалното помещение, те се спуснаха право на плаца за строева подготовка, използван най-често от редовните армейски подразделения във Фрейр, прекосиха го тичешком и се озоваха в подножието на невисока ограда. Не беше никак трудно да преодолеят както оградата, така и сигналната инсталация върху нея.

— Нищо работа — въздъхна доволно Дойч. — Сега остава да пробягаме десетина километра и сме в града. Напред, момчета!

Въпреки, че се наложи да забавят темпото, когато навлязоха в населените райони, целият път отне не повече от половин час… А след това, за първи път през живота си, Джони вдъхна от атмосферата на големия град.

От онази вечер му останаха само объркани спомени. Водеше ги Дойч, който изглежда си бе наумил, че трябва да посетят всички ресторанти, нощни локали и увеселителни заведения, познати му от неколкоседмичния период след пристигането му от Ибериандския университет и преди да постъпи в специалните части. По улиците на града сигурно имаше повече хора, отколкото Джони бе срещал някога — цивилни със странни, фосфоресциращи дрехи, гримирани по невероятен начин, както и военен персонал от всякакъв ранг и род. Атмосферата беше твърде празнична, за да не се присъединиш, но същевременно всичко бе някак чуждо, непознато и това му пречеше да се отпусне напълно. Все пак издържа няколко часа, след което се извини на Дойч и Сингх и пое към предградията. Проникването обратно в комплекса не беше по-трудно от неговото напускане и скоро той се озова, съвсем сам, в тъмното помещение. Оправи леглото без да пали светлините.

Лежа около половин час, но сънят не идваше. Тъкмо се чудеше какво да прави, когато от прозореца се разнесе слаб шум.

— Кой е там? — прошепна тихо той, загледан в неясната фигура, която прескачаше рамката.

— Вилхо — отвърна влезлият. — Сам ли си?

— Да — рече Джони и пусна крака от леглото. Имаше нещо обезпокояващо в гласа на Вилхо. — Какво се е случило?

— А аз си мислех, че Мендро и военната полиция вече ще ме чакат — каза Вилхо и се покатери на леглото си. — Не съм съвсем сигурен, но ми се струва, че загазих.

— Какво? — Джони включи усилвателя на нощното зрение. Озарено от млечнозелена светлина, лицето на Вилхо изглеждаше напрегнато, но съвсем невредимо. — В какво си загазил?

— Нищо особено, само дето се поскарахме малко с един тъпанар зад някакъв бар. Наложи се да го поотупам малко. — Вилхо скочи ненадейно от леглото и се отправи към банята. — Лягай си — подхвърли той през рамо. — Ако онзи дойде да се оплаква, най-доброто алиби ще е дълбокият сън.

— Мислиш ли, че може да те познае? Искам да кажа…

— Не беше нито сляп, нито неграмотен.

— Беше ли достатъчно светло, че да прочете името ти на ревера?

— Да, беше… ако въобще е имал време за четене. Хайде, лягай си.