Кобра

На другия ден всички слязоха в града и присъстваха на официалното подписване на необходимите формуляри.

— И така… утре е великият ден.

Джони вдигна глава от багажа и погледна брат си. Седнал на леглото в другия край на стаята, Джейми полагаше отчаяни усилия да изглежда спокоен и дори жизнерадостен. Ала смачканият чаршаф под него издаваше вълнението му.

— Аха — кимна Джони. — От космопорта на Хърайзън сити ще ни откарат с редовен полет на „Скайларк лайнз“ до Ейри, а после с военен кораб до Асгард. Човек трябва да попътува малко, за да осъзнае колко е голяма вселената.

— Ще ти призная, че и аз тайничко си мечтая някой ден да видя Ню Персей — подсмихна се Джейми. — Казват, че не надхвърлял сто и двадесет километра на дължина. Някакви резултати от тестовете?

— Нищо, като изключим главоболието, което ще ме държи поне още няколко часа. — Последните дни му се сториха истинско мъчение, изпитите продължаваха по дванадесет часа, без никакъв отдих между тях. Обща подготовка, военни и политически познания, психологически тестове, медицински прегледи, лабораторни изследвания… пълна програма. — Някой спомена, че обикновено всичко това го правели за две седмици — добави той, но беше щастлив, че вече е минало. — Изглежда, че спешно им трябват нови попълнения.

— Сигурно. С всички ли се сбогува? Нещо неуредено?

Джони подхвърли чифт чорапи в куфара и приседна на леглото.

— Джейми, твърде съм уморен, за да ти насмогна на подмятанията. Какво имаш пред вид?

Джейми въздъхна.

— Ами, все си мислех да ти кажа… Алис Керн е доста притеснена, че не си й споменал нищо за плановете си.

Джони свъси вежди и се разрови в спомените си. Не беше се виждал с Алис от началото на изпитите, но последната им среща мина съвсем нормално.

— Дори да е така, запазила го е за себе си. А ти откъде разбра?

— От Мона Бийл — рече Джейми. — Алис, естествено, няма да ти каже — твърде е късно, за да си променяш решението.

— А ти защо ми го казваш?

— Защото смятам, че трябва да се видиш с нея тази вечер. Покажи й, че все още държиш на нея, преди да се втурнеш да спасяваш човечеството.

Нещо в гласа на Джейми го накара да преглътне поредната подигравателна забележка, която беше намислил.

— Значи не одобряваш решението ми, така ли? — попита притихнало той.

Джейми поклати глава.

— Не в това е въпросът. Само се опасявам, че все още не си даваш сметка с какво си се захванал.

— Джейми, аз съм на двадесет и една години…

— И си прекарал целия си досегашен живот в едно малко провинциално градче на един отдалечен свят. Сложи си ръка на сърцето, Джони, тук ти вече си тежиш на мястото, но какво ще стане, когато се наложи да се справиш с цял куп нови трудности — далеч по-сложния живот в цивилизованата част на Доминиона, армията, войната. Доста сериозни препятствия.

Джони въздъхна. Не би обърнал внимание на тези думи, ако не бяха казани от Джейми, който отдавна бе спечелил всеобщо уважение заради умението да предугажда всякакви възможни неприятности.

— Като те слуша човек — отбеляза той, — единствената възможност е да си остана вкъщи.

— Така излиза, прав си. Но нямам какво друго да ти предложа. Исках поне да се уверя, че тръгваш оттук с ясното съзнание за онова, което ти предстои.

— Аха. Благодаря. — Джони плъзна поглед из стаята, забелязвайки предмети, които бе престанал да вижда от години. Трябваше да мине цяла седмица, откакто взе решението, преди мисълта, че наистина ще напусне родната планета, да стигне до съзнанието му.

Може би завинаги.

— Как мислиш, Алис ще иска ли да се срещне с мен? — попита той.

Джейми кимна.

— Сигурен съм, че и тя ще се почувства по-добре след това. Освен това ми се струва че… — той се подвоуми дали да продължи. — Може и да ти прозвучи глупаво, но си мисля, че колкото повече неща те обвързват с Чедър лейк, толкова по-дълго ще запазиш моралните си устои непокътнати.

Джони се разсмя.

— Сред нравствения упадък на големите светове, така ли? Я стига, Джейми, нима наистина вярваш, че напредъкът винаги е придружен от поквара?

— Не, разбира се. Но затова пък съм искрено уверен, че покварата върви ръка за ръка с напредъка.

Джони размаха ръце, за да покаже, че се предава.

— Добре де, стига за това. И друг път съм те предупреждавал — започнеш ли с афоризмите, ще ме изгубиш като събеседник. — Той стана, извади от гардероба цял куп чисти ризи и ги стовари на леглото. — Избери си — ще ти потрябват, за да си винаги спретнат. Останалото прибери в моя багаж, заедно с касетките.

— Ами, добре — Джейми се изправи. — Иди се позабавлявай. После ще се наспиш — по време на полета към Асгард.

Джони поклати глава с престорена умора.

— Едно съм сигурен — никога не ще ми липсват твоите постоянни съвети.

Не беше вярно, разбира се, но и двамата го знаеха.