Кобра

В допълнение — трябваше да го признае с ръка на сърце, — цялата тази история му напомняше за любимите книжки от детството със супергерои и незабравими приключения и неочаквано появилата се възможност да осъществи детските мечти, като че ли също придаваше допълнителна тежест върху едната страна на везните — макар вече да беше напълно зрял човек.

Дискусиите продължиха в спалното помещение чак до командата за лягане, но Джони съумя да се абстрахира от тях и да заспи. Събуди го пронизителният звук на сутрешната тръба, но той не беше единственият проклинащ на висок глас онзи, който ги събуждаше в този безбожно ранен част. Все пак се облече и слезе в санитарното помещение. Когато се върна, всички останали — с изключение на Вилхо, който все още се излежаваше — бяха отишли на закуска. В приемната, където беше церемонията по официалното встъпване, Джони се оказа трети поред. Мендро го поздрави, произнесе няколко подходящи за случая думи, след което го запозна с програмата за предстоящите хирургически операции. Докато вървеше към медицинското крило, Джони усещаше неприятно треперене в слабините, но същевременно беше изпълнен с увереност, че е взел правилно решение.

На няколко пъти през следващите седмици тази увереност щеше да бъде поставяна на сериозни изпитания.

— Е, добре, кобри, слушайте внимателно!

Гласът на Бей разцепи като гръмотевица тишината на асгардската утрин и Джони с мъка потисна спазмите, надигащи се от онова, което бе останало от стомаха му след операциите. Никога досега не се бе чувствал толкова изтощен — но и никога не го бяха подлагали на подобни изтощителни физически натоварвания. Болката разкъсваше тялото му, бликаше от слепоочията и се спускаше надолу чак до пръстите на краката. Той пристъпи неуверено, застанал почти в края на редицата от тридесет и пет школници и потръпна от неприятните усещания, останали след последните няколко имплантации. Почти всичките му телесни кухини бяха запълнени с най-различна екипировка. Тази мисъл отново пробуди неприятните спазми в стомаха му и той побърза да съсредоточи вниманието си върху Бей.

— … твърде неприятни усещания, зная го от личен опит, но повярвайте ми, че само след няколко дни всички следоперативни симптоми ще изчезнат напълно. А междувременно, не ви остава нищо друго, освен да привиквате с новите си тела. Сега, сигурно вече се питате, защо носите новите си компютри окачени на шията, а не в черепите си. Нали? И тъй като ви подбирахме по интелигентност, предполагам, че някои от вас вече са готови с различни остроумни обяснения. Желаещи да опитат?

Джони неволно докосна с ръка наподобяващия огърлица нанокомпютър, който носеше на шията си. Струваше му се, че знае верния отговор, но нямаше желание да рискува.

— Школник Нофке, сър — обади се Пар Нофке, съсед на Джони по стая. — Може би не искате да активирате оръжията ни, докато не напуснем Асгард?

— Близо — кимна Бей. — Моро? Имаш ли нещо да добавиш?

Джони подскочи от изненада.

— Ами… сигурно, защото процесът на синхронизиране между мозъка, компютъра и останалата екипировка трябва да бъде постепенен?

— Добре казано, но трябва да се научиш да изразяваш по-ясно мислите си. След имплантацията достъпът до компютъра ще бъде преустановен напълно, ето защо известно време ще го носите отвън, докато отмине опасността да се изпотрепете един друг. Добре — по време на първия урок ще се научите да привиквате с усещанията на собственото си тяло. На около пет километра зад мен е разположена кулата на една изоставена обсерватория. Един междупланетен състезател по маратон би изминал това разстояние за около дванадесет минути, ние ще го направим за десет. Бегом — марш!

Той се извърна и пое с доста бързо темпо към миниатюрната кула в далечината, а останалите школници се подредиха зад него. Джони се озова някъде по средата на групата. Стараеше се да поддържа ритмично темпо и прогонваше всякакви ненужни мисли. Тези пет километра надвишаваха поне двукратно най-дългото разстояние, което някога беше пробягвал и когато наближиха кулата, въздухът излизаше от стиснатото му гърло на пресекулки и всичко наоколо се въртеше в кръг.

Бей вече ги очакваше.