Коледа

Но не бива да пропусна да разкажа една дребна случка. Нейде по пътя моят Карпио беше забелязал, че един гвоздей от подметката на ботуша му го боде по стъпалото и за да се предпази, беше събул ботуша си и на съответното място бе подложил някаква многократно сгъната хартия. В този момент той усети, че пиронът е пробил и хартията и пак му причинява болки. Шарана довери тази неприятна работа на един от присъстващите, който се оказа обущар, и тъй като той прояви готовност да подбие връхчето на гвоздея, моят приятел събу ботуша си, за да го даде на своя избавител от това страдание. И точно тогава оттам изпадна нагънатата хартия, която бе пострадала доста от проникналата в ботуша вода и имаше направо жалък вид. Приличаше на стар, похабен и оръфан лист с валутния курс. Когато я вдигнах, забелязах, че по нея има нещо написано, само че вече не можеше да се разчете. Обаче все още доста ясно различимият училищен печат ми подсказа колко важен документ държах в ръката си. Подадох го на приятеля си с думите:

— Ей това тук ще спаси честта на сестра ти. Надявам се, че след като се върнем у дома, ще й поискаш прошка за онова обидно подозрение.

Шарана разгърна хартията, поклати глава, подаде я на полицая, който все още беше заедно с нас, и каза:

— Виждате колко добре съм съхранил документа си за самоличност. Никой негодник нямаше да може да го намери. Моля ви сам да се убедите, че действително си имате работа с ученици от едно кралско образователно заведение!

Когато полицейският служител видя в какво състояние се намираше личната му карта, той махна с ръка и дружелюбно му каза:

— О, моля ви, не се съмнявайте в способността ми да разпознавам хората още от пръв поглед. Веднага разбрах, че имам пред себе си духовно извисени личности.

— Е, добре! — кимна Шарана. — Признаваме вашата проницателност и щом се озовем пак отвъд границата, на едно подходящо място ще разкажем, че хората в австрийските земи могат да се гордеят със своята полицейска власт.

След като пъхна наново сгънатата лична карта във вътрешния си джоб, той кимна на полицая с такова покровителствено изражение на лицето, сякаш заемаше някой важен пост във виенското министерство на правосъдието.

Веднага щом изпихме по три чаши мътеница, ни сервираха и наливна бира. Заедно с нея ни предложиха и пури, които ханджията прехвали като най-хубавия сорт в Австрия. Ако не се лъжа, бяха от сорта „Виржиния“, които от време на време наричат и с почетното и поетично прозвище „отровни глисти“. Когато Карпио запали своята пура и забеляза усмивките, с които седящите наоколо хора го наблюдаваха, той направи с ръка величествено движение и пренебрежително каза:

— Разбира се, не искам по никакъв начин да обиждам вашата империя, но що се отнася до пурите, ние безспорно ви превъзхождаме. Ето например тази, за която казват, че притежавала отлични качества, за мен ще е твърде слаба за ежедневна употреба. Просто при нас има съвсем по-други пушачи, отколкото при вас, господа!

Но за съжаление неговият „глист“ гаснеше толкова често, че ръката на Шарана непрекъснато сновеше с клечка кибрит между пурата и азбестовия пепелник. И тъй като при тази дейност наситеният със сяра дим често влизаше в носа и очите, моят приятел извади от джоба си някаква хартия, на която не обърнах внимание, накъса я на дълги тесни лентички и с тяхна помощ започна да си взема необходимото огънче от димящата наблизо газена лампа. Както е известно, по онова време още нямаше електрическо осветление.

Въпреки тези постоянни прекъсвания, когато аз изпуших първата си пура, той привършваше своята втора. Предложиха ни пак да си вземем, но щом отказах от името на двама ни, с възмутен тон Шарана отхвърли дръзкия ми опит да отговарям вместо него:

— Сафо, не се бъркай в моите работи! Вярно, че вятърничава личност като теб нищо не е в състояние да понася, но аз съм от стомана и гранит и много ми се ще да видя пурата или цигарата, която би могла да ме извади от равновесие!

— Само така! — съгласи се с него францел. — Добрият студент трябва да е „печен“ и да е безчувствен към никотин и алкохол. Nummus ubi loquitur, Tullius ipes tacet. (Където говори парата, и самият Цицерон мълчи. Б. пр.) И тъй, вземете си още една!

И моят скъп приятел наистина пак си взе една, но още не я беше изпушил докрай, когато книжните лентички, с които постоянно я палеше, се свършиха. Видях как лицето му изгуби руменината си, но не казах нищо, понеже не исках да го засегна.