Коледа

— Пак падна сняг от височините. Очевидно бе огромна маса — каза апачът. — Къде беше?

— Изглежда, отсреща, при каменния подслон на противниците ни — отвърнах му аз.

Няколко минути стояхме внимателно заслушани. Не чухме никакъв вик за помощ. Може би все пак лавината бе паднала встрани от заслона.

— Те искат да ни убият. Сега са притихнали — каза Винету.

— През нощта няма да отидем при тях. Ще изчакаме да се развидели. По положението на звездите разбирам, че моят брат Шарли е стоял на пост по-дълго от необходимото. Сега е мой ред, нека той влезе вътре!

— Моля те, остави ме тук с Карпио. Той го желае — отвърнах аз.

Тримата се прибраха в жилището и отново останах сам с Карпио. Той беше затворил очи и започна да диша тежко, сякаш сънуваше някакъв лош сън. Не след дълго клепачите му изведнъж се отвориха и някак припряно ме попита:

— Сафо, ще ми направиш ли една услуга?

— Да.

— Сигурно ще ми се смееш, но съвсем ясно го видях, както си лежах със затворени очи. Каменното убежище отсреща е затрупано. Няколко души са убити. Там е мечката и един от останалите живи не смее да вика за помощ от страх да не го нападне. Иди отвъд езерото и го спаси! Ще го направиш ли?

— Да.

Изобщо не се изсмях. В тона му имаше нещо завладяващо и повелително. Както казват, имало случаи, когато умиращи хора са придобивали ясновидски способности. Внесох го вътре. Другите все още не бяха заспали. Накарахме Рост да остане при Карпио. Винету и Санел изявиха готовност да дойдат с мен.

Звездите осветяваха пътя ни. Огънят, който непрекъснато поддържаха отсреща, беше угаснал. Тръгнахме да заобикаляме северната част на езерото, придържайки се близо до скалите, защото там трудно можеха да ни забележат. Насреща светлееше огромна снежна маса, която се бе срутила отгоре заедно с тежки отломки от скалите и както най-после успяхме да различим, убежището на враговете ни бе изцяло затрупано. Дотук Карпио ми беше казал истината.

По едно време дочух шум от трошене на кости. Сигурно това беше нашата гризли. Предпазливо се промъкнахме още по-напред. В края на лавината видяхме на фона на белия сняг да се откроява тъмният силует на мечката, която дърпаше насам-на-там някакъв предмет и шумно дъвчеше. Дали не разкъсваше човешки труп? Изправихме се и закрачихме към нея. Тя ни видя и веднага се изправи на задните си крака. Разнесоха се три изстрела. Единият беше мой, другите два на Винету. Гризли се извъртя настрани, падна на земята, преобърна се веднъж и остана да лежи неподвижно.

— Мъртва ли е? — попита наблизо предрезгавял от ужас глас. — Мешърс, измъкнете ме! Моля ви в името на Бога!

Предпазливо се приближихме до мечката. Беше мъртва. Само три крачки разделяха две стърчащи изпод снега и каменните отломки човешки тела. От едното се виждаше главата, а от другото само гърдите, тъй като главата липсваше. Тя беше смазана и изядена от гризли. Все още живият човек беше Хилър. Той дори не беше ранен, понеже мекият сняг го беше запазил невредим, обаче тежки късове от скалата му пречеха да се измъкне. Убитият от мечката беше Егли. Отърколихме най-големия камък настрани и изправихме Хилър на крака.

— Слава Богу! — с мъка промълви той. — Никога… никога няма да забравя какво направихте за мен! Не съм страхливец, но през този половин час ми се стори, че изживях смъртния страх на цяло столетие. С Егли стояхме на пост пред нашия заслон. И ето че ненадейно падна лавината и ни затрупа. Не съвсем, но нямаше как да се измъкнем, защото камъните бяха твърде тежки. И тогава дойде мечката. Цяла вечност избира кого да изяде от двама ни. Душеше ту Егли, ту мен. Усещах горещия й зловонен дъх. Най-сетне реши да започне с него. Между страшните й зъби черепът му изпращя и стана на каша. Гризли винаги си избира най-напред мозъка. Но аз все още не бях спасен. Всеки миг можеше да се насочи към мен. Беше ужасно, толкова страшно, че изобщо не мога да го опиша! Тогава дойдохте вие, мешърс, и аз бях спасен. Слава Богу!

— На кого благодариш? — попитах аз. — На Бог ли? Нали, доколкото си спомням, вярата в Бога беше детинщина?!

— Мълчи! Моля те в името на Бога! В най-страхотната вечност, която изживях между живота и смъртта, аз ясно разбрах какво престъпление, какъв грях съм извършил. Спасете затрупаните хора в заслона! Няма да мога да ви помогна, защото цялото ми тяло трепери.

Той седна на земята и закри лицето си с длани. Както можеше да се предположи, снежната и каменна лавина се беше стоварила и върху издадената от скалата широка плоча, образуваща покрива на заслона, която, разбира се, се беше срутила. Изпод снега и развалините на каменното убежище дочухме глухи сподавени викове. Започнахме да разчистваме каквото ни беше по силите, за да се доберем до все още запазената част на помещението, където несъмнено се намираха оцелелите хора. Тази работа бе не само изморителна, но и опасна, защото още беше нощ и ту тук, ту там продължаваха да падат камъни. Ала призори все пак успяхме да си проправим път към вътрешността. От известно време и Хилър ни помагаше.