Коледа

— Слушай, втори път не го прави!

— Тъй ли? Че защо да не го правя? Къщата е моя, гостилницата е моя, значи и онази дупка от чепа също е моя. Мога да гледам през нея когато си поискам. От цялата къща ти не притежаваш дори въпросната дупка и въпреки това раздаваш моите пари и моите вещи, а на всичко отгоре искаш и да ми заповядваш, така ли?

— Слушай, не ме обиждай в присъствието на студентите, иначе ще ти покажа какво означава sapienti pauca (Мъдрият (умният) от малко схваща. Б. пр.)!

Вероятно той знаеше значението на тези две думи толкова, колкото го знаеше и тя, но все пак те изпълниха своята цел, тоест, направиха й впечатление. Със своя латински той искаше само да й докаже духовното си превъзходство. Дали тя го призна, или пък придаде малко насилнически смисъл на думата „паука“ (Игра на думи: немският глагол „паукен“ означава блъскам, удрям. Б. пр.) не знам, но тъй или иначе, му отвърна:

— Съгласна съм! Сега си удряй в главата твоите „сапиенти“, но утре рано сутринта пак ще си поговорим! Тя ни обърна гръб и си излезе.

— Кълна се във всички светии — въздъхна той, след като пак седна на стола си, — тя наистина е подслушвала. Чула е и е видяла всичко! Тази проклета дупка! Е, още утре ще взема най-дебелата дъска, която видя, и ще я закова върху нея!

Но ханджийката бе само притворила вратата. Беше се спряла отвън и бе чула всяка дума. В този миг тя пак влезе, приближи се до мъжа си, доверително сложи длан върху рамото му и с усмивка каза:

— Францел, не съм виждала дъска, дебела колкото главата ти. Само че ти нея няма как да заковеш върху дупката. Иначе и гюле нямаше да я пробие. Виж го ти този човек, та той още не познавал жена си! Да не би да съм някоя скъперничка, а? Да не би винаги да те гледам в ръцете, когато харчиш пари? Нима всичко, което печелим, не е както твое, тъй и мое? Но на мен не ми е безразлично кой живее в тази къща, а ако ти решиш да правиш коледни подаръци или да раздаваш моите дрехи, то искам и аз да присъствам и преди това да ме попиташ. Онзи сладкиш аз съм го пекла и салама е направен с голяма мъка и сме го чакали дълго време, понеже прасето не щеше и не щеше да се угоява. В такъв случай искам поне да знам, когато ти подаряваш нещо от това месо. И тъй, повече да не правиш такива работи зад гърба ми! Човек не трябва само да раздава, ами и да умее да живее пестеливо! А сега я ела тук, ти, стари мой студенте, с такива широки пръсти! И аз искам нещо да ти подаря, макар и да не е салам със сланина. Ето! И с това ти пожелавам лека нощ!

При тези думи тя хвана главата му с две ръце и му „залепи“ една здрава и звучна целувка, която всъщност между обикновените хорица се нарича „мляскане“. После тя пак излезе, като този път наистина затвори вратата зад себе си. Подсмихвайки се, францел я изпрати с поглед, избърса си устата с ръкав, удари с юмрук по масата и рече:

— Не съм ли казвал винаги, че имам страшно добра съпруга? Ама си я бива, славна жена! Като нея няма втора по цялата необятна Бохемия! И как ме нарече? Ти, стари мой студенте с такива широки пръсти! Да, тя знае какъв мъж има в мое лице! Не съм като някои, дето на две магарета не могат сламата да разделят, а съм образован и учен човек, който си знае своя латински.

Qui tangit picem contaminabitur.( Който бърка в катрана, ще се изцапа. Б. пр.) Тъй стоят нещата. А какво ще кажете вие, мои високоуважаеми млади приятели?

Преди някой от нас двамата да успее да му отговори, госпожа Вагнер стана от стола си и след като прокара длан по лицето си, където се бе изписала душевна болка, каза:

— Аз също видях и чух, че имате много свястна жена, и затова съжалявам още повече, че заради мен за малко щяхте да се скарате. Ако не бях принудена да се съобразявам с моя клет баща, още тази нощ щях да напусна дома ви. Но той трябва да се наспи, ако не искаме утре да падне нейде в снега и да измръзне. Наспи ли се, после няма да ви досаждаме нито миг повече. Приемете моите най-сърдечни благодарности и сбогом, господа!

— Но какво ви прихваща? — опита се францел да я задържи. — Нали сама чухте, че жена ми няма нищо против да останете у нас и… Ха! Отиде си, излезе заедно с момчето! А всъщност не прозвучаха ли думите й малко по-гордо, отколкото се полага на един гост, който не е в състояние да си плати? Какво ще кажете, господа?

— Жал ми е за нея — отвърнах аз. — Как ми се иска да бях достатъчно богат, за да мога да й помогна! Когато станем от сън утре сутринта, тя сигурно ще е изчезнала вече със своя баща и детето си.

— Дори няма да си го помисли! Първо ще се наспи, а после ще пие кафе. След туй ще видим дали старият ще може да върви, или не.

— Не чухте ли, тя ни каза „сбогом“, а не „лека нощ“?

— Сигурно не бива да разбираме думите й тъй дословно, както си мислите. Но, господин Кап… Карпио! Какво има? Какво вие?

Моят скъп приятел беше подпрял лакти върху масата и беше закрил лицето си с длани. Когато след въпроса на ханджията свали ръцете си, забелязахме, че страните му бяха придобили оловен цвят, а погледът му бе замъглен. Долната му устна бе увиснала.