Читаем Коледа в Дамаск полностью

Те запяха. Беше една от онези песни на арабския поет Кадар, чието звучене предизвиква прилив на сълзи в очите от най-големи душевни дълбини. Когато тя свърши, всички прокажени с изключение на шейха плачеха. Той, мюсюлманинът, започна своето коледно слово. Говори за страданията на прокажените и изоставените, които не знаят край; по-нататък за жестокостта на човешките закони и за безпощадността на онези, които трябва да дават любов, а такава нямат. Думите му въздействаха така убедително и увличащо, че грабнаха всички присъстващи и също мен самия разтърсиха и изпълниха с трепет. Накрая извика:

— И когато злочестината е най-голяма, когато от нигде не помахва помощ или спасение, когато напусто се обръщаме към Мохамед и безуспешно към Аллах, тогава идва Христос със своята звезда от Витлеем, със своята коледна вест, със своята любов, своето добросърдечие и ни избавя от всички…

Не стигна по-нататък, беше прекъснат. Същият мъж от странично застаналата група, който веднъж вече се беше обадил, се втурна внезапно насам, спря в близост на говорителя и му кресна гневно:

— Мълчи, чапкън! Ти ме покърти с твоите дървета, светлините и воплите си. Ние също сме хора. Само че не се нуждаем от коледи…

— Затова пък ние! — пресече го шейхът, не допускайки да бъде сплашен.

— Вие също! Защото аз отменям заповедта си. Вие няма да бъдете запрени и отведени в пустинята. Нещата си остават, както са си!

Всичко стана така внезапно и набързо, че едва сега се чу вик на изненада:

— Пашата… пашата… самият паша!

— Да, аз самият! — отговори онзи, много доволен от страха, който вдъхваше. И обръщайки се към нашия Якуб Афарах, продължи: — Прокажените бяха надзиравани, аз не им вярвах. Също и на твоя немец, дето живее при теб и всеки ден приказва с тях. Ето как научих за вашето раздаване на коледни подаръци и дойдох лично да ви наблюдавам. Благодаря на Аллах, че моята душа не ти желае злото! Тия прокажени хаймани дръзнаха да се възбунтуват срещу моите заповеди. Щеше да ми коства само един знак и да ги унищожа, но за да докажа на този християнин, госта ти, че…

Сега той не можа да продължи — беше прекъснат от шейха.

— Мълчи! — извика този собствената му дума. — Ти си пашата на Дамаск, повече нищо. Аз обаче съм шейхът на прокажените. Кой е по-могъщ, ти или аз?

Протегна ръка, на която липсваше китката, към него. Пашата се отдръпна стреснато.

— Не ме докосвай! — изкрещя, изпълнен със страх, и поиска да се отдалечи, но не успя, защото всички прокажени бяха наскачали и го обградиха.

Закрещя за помощ. Извика придружителите си — все офицери, ала те се въздържаха да изпълнят заповедта му.

— Е, къде е силата ти? — попита шейхът. — Виждаш ли вехториите, дрипите и парцалите, дето лежат там зад светещите дървета? Те бяха струпани за теб. Нашите оръжия срещу теб и твоята власт! Такива оръжия няма, додето земята достига! Ако поискам, мога да се допра до теб и крайниците ти ще бъдат разядени като моите. Изпрати войници да ни откарат оттук. Ние ще минем през тяхната дружина и никой няма да се осмели дори да не побутне! Ако ни беше прогонил оттук, изпращайки ни на смърт, тези пропити с нашите слюнки и гнойта ни парцали щяха да попаднат в твоята къща и жилищата на твоите съмишленици. Каква щеше да е съдбата ви, добре знаеш! Опозна ли сега моята мощ? Аз мога да ти противостоя, но ти на мен — не!

Пристъпи още по-близо до пашата, така че този съвсем се смали от ужас, и му нашепна с полугласен, но заплашителен тон:

— Ти не желаеш този немец, християнина, но повярвай ми, днес той спаси теб и мнозина други от голяма опасност. И чуй сега какво ще ти кажа. Ти си отменил заповедта си, ала аз не ти вярвам. Давам ти точно един месец време. Ако дотогава си все още паша и не си напуснал Дамаск, завинаги ще преминеш във властта на Шейха на прокажените. Сега се махай!

Кръгът на прокажените се разтвори. Шейхът даде вид, сякаш иска да посегне към пашата. Обладан от ужас, онзи направи един скок, който го изведе от непосредствената близост на опасността, тръгна си незабавно и вече не се видя.

Аз естествено не бях останал на пътя, а бях приближил. Сега стоях близо до говорителя. Видях големия куп заразени дрипи. Тръпки ме побиха при техния вид и при мисълта за каква цел е трябвало да послужат. Шейхът забеляза потърсването ми, ухили се и заговори:

— Ефенди, ние имахме дяволски мисли, защото към нас искаха по дяволски да се отнесат. Подари ми едно от твоите коледни дървета! То е достатъчно да освободи всички ни от този грях. Искаш ли?

Кимнах. Едно от дърветата бе отнесено настрани и всички ужасни парцали бяха накачени по него. Лойта от свещите прокапа по тях и пламъците ги обхванаха. Те се извиха нагоре, но скоро спаднаха. Вонята, която разпространиха, се разнесе. Последните остатъци от преодоляната безчовечност бяха погълнати от проблясващите все още тук и там искри, после всичко рухна и се превърна в пепел, в нищо. Когато това стана, шейхът извика с надалеч отекващ глас:

Перейти на страницу:

Похожие книги

Антон Райзер
Антон Райзер

Карл Филипп Мориц (1756–1793) – один из ключевых авторов немецкого Просвещения, зачинатель психологии как точной науки. «Он словно младший брат мой,» – с любовью писал о нем Гёте, взгляды которого на природу творчества подверглись существенному влиянию со стороны его младшего современника. «Антон Райзер» (закончен в 1790 году) – первый психологический роман в европейской литературе, несомненно, принадлежит к ее золотому фонду. Вымышленный герой повествования по сути – лишь маска автора, с редкой проницательностью описавшего экзистенциальные муки собственного взросления и поиски своего места во враждебном и равнодушном мире.Изданием этой книги восполняется досадный пробел, существовавший в представлении русского читателя о классической немецкой литературе XVIII века.

Карл Филипп Мориц

Проза / Классическая проза / Классическая проза XVII-XVIII веков / Европейская старинная литература / Древние книги