Конго

След миг последва нова експлозия и илюминаторът му беше забулен в гъст пушек. Самолетът се разтърси от взрива, но продължи завоя си. Елиът не можеше да повярва на очите си: някой стреляше по тях с управляеми снаряди!

— Радар! — изкрещя Мънро. — Не е оптичен! Радар!

Рос събра сребърните сфери в прегръдката си и се придвижи по прохода към опашката. Кахега придържаше отворен задния люк; вятърът яростно зашиба вътрешността на самолета.

— Какво става, по дяволите? — извика Елиът.

— Не се тревожи — извика му Рос през рамо. — Ще наваксаме закъснението.

Трета експлозия прекъсна думите й. Рос разкъса опаковките на сферите и ги захвърли през отворения люк.

С ревящи двигатели Фокерът направи осем мили на юг и се издигна на дванайсет хиляди фута, после взе да кръжи над гората. При всеки кръг Елиът виждаше алуминиевите ленти да висят във въздуха подобно на някакъв метален облак. Още две ракети експлодираха в облака. Дори и от такова разстояние шумът и ударната вълна разтревожиха Ейми; тя се люшкаше напред-назад в креслото си и тихо ръмжеше.

— Това е станиол — обясни Рос, вече седнала пред компютъра. — Смущава вражеските радарни системи. Сега вече ракетите им „земя-въздух“ си мислят, че сме някъде в облака.

Думите долитаха в съзнанието му като през някакъв дебел слой памук. Нищо не можеше да проумее.

— Но кой стреля по нас?

— Най-вероятно противовъздушната отбрана на Заир.

— Заирската армия ли? Но защо?

— Направили са грешка — заяви Рос докато чукаше бясно по клавиатурата без да вдига глава.

— Грешка ли? Те стрелят по нас с управляеми ракети „земя-въздух“ и ти му казваш на това грешка? Не мислиш ли, че е по-добре да се свържем с тях и да им го обясним?

— Не можем.

— Но защо?

— Защото не искахме да попълним план за полета в Равамагена — отвърна Мънро. — А това означава, че на практика нарушаваме въздушното пространство на Заир.

— Пресвета Богородице — простена Елиът.

Рос не коментира възклицанието му. Тя продължаваше да работи на компютъра, опитвайки се да изчисти статичните смущения върху екрана.

— Когато дадох съгласието си да се включа в състава на експедицията, — продължи Елиът, започвайки да крещи, — никой не ме предупреди, че ще ме обстрелват с ракети.

— Нито пък мен — обади се Рос. — Изглежда така, сякаш и двамата сме получили повече от договореното.

Мънро положи ръка около плещите му още преди да успее да отговори и го дръпна настрани.

— Всичко е наред — каза му той. — Това са морално остарели ракети „земя-въздух“ още от шейсетте и повечето от тях се пръскат още веднага след старта, защото твърдото им гориво се е напукало от годините. Няма опасност. Само се погрижи за Ейми, защото има нужда от теб в момента. Остави ни с Рос да си вършим работата.

Рос беше подложена на изключителен натиск. Докато самолетът кръжеше на осем мили от станиоления облак, тя трябваше бързо да взема решения. Сега обаче бе получила съкрушителен и абсолютно неочакван удар.

Евро-японският консорциум имаше преднина още от самото начало възлизаща приблизително на осемнадесет часа и двайсет минути. На летището в Найроби Мънро и Рос бяха съставили план, който щеше да стопи разликата и в резултат на това експедицията на ТСЗР щеше да се озове на място четиридесет часа преди екипа на консорциума. Според този план, който поради очевидни причини не беше споделила с Елиът, трябваше да скочат с парашут върху южните склонове на планината Мукенко.

Мънро беше разчел, че оттам пътят им до развалините на града щеше да им отнеме не повече от тридесет и шест часа; Рос очакваше да скачат в два следобед същия ден. В зависимост от облачната покривка над Мукенко и района на приземяването им, можеха да достигнат града още на 19 юни.

Планът беше изключително рискован. Щяха да скачат необучени хора в съвършено диво обкръжение, отдалечено на повече от три дни пеша до най-близкото по-голямо селище. Получеше ли някой от тях по-сериозна рана, шансовете му да оцелее бяха равни на нула. Оцеляването на оборудването също беше под въпрос: при височини от 8 000 — 10 000 фута над вулканичните склонове, въздухът беше значително разреден, с което падаше и коефициентът на триене, и пакетите Крослин можеше и да не осигурят достатъчно здравина.

Отпървом Рос беше отхвърлила плана на Мънро като прекалено опасен, но той успя да я убеди в осъществимостта му. Доводите му бяха, че парашутите бяха оборудвани с автоматизирани устройства за отваряне при достигане на определена височина; че горното покритие на вулканичните склонове е рохкаво като пясъчен бряг; че контейнерите Крослин можеха да бъдат допълнително опаковани; и че той можеше да се спусне с Ейми.

Рос бе проверила два пъти вероятностите за изхода на начинанието с компютъра на Хюстън, и резултатите бяха недвусмислени. Вероятността за успешен скок беше 0,7980, което означаваше, че само при един от пет скока можеше да има лошо пострадал. Но така или иначе, при успешен скок, вероятността за успех на експедицията беше 0,9934, което вече беше сигурен знак, че щяха да изпреварят консорциума.