Конго

— Да, имате ли една и съща майка?

— Не — отвърна Кахега.

Рос се смути.

— Значи не сте истински братя?

— Не, ние сме истински братя. Само че не сме от една и съща майка.

— Но тогава как можете да бъдете братя?

— Защото сме от едно и също село.

— С вашата майка и баща?

Кахега беше зашеметен.

— Не — отвърна натъртено той. — Не от същото село.

— Друго село тогава, така ли?

— Да, разбира се; ние сме Кикую.

Рос съвсем се обърка. Кахега весело се засмя.

Кахега предложи дда носи електронната апаратура, която Рос бе преметнала през рамо, но тя отказа. Рос беше длъжна да се свързва с Хюстън на определени интервали през деня, и по обяд успя да открие свободен прозорец, вероятно защото операторът по заглушаването на консорциума имаше обедна почивка. Успя да установи връзка и регистрира ново Местно време — местоположение.

На екрана изплува съобщението: ПРВРК МСТН ВРМ — МЕСТПЛЖН — 10:43 Ч.

Бяха загубили повече от час от времето на предишната проверка предната нощ.

— Трябва да ускорим хода — заяви тя на Мънро.

— Може би предпочиташ да правим джогинг — отвърна той. — Страшно полезно упражнение. — Той видя ефекта от думите си и реши да я поуспокои: — Много неща могат да се случат от тук до Вирунга.

В далечината се разнесе грохотът на гръмотевица и само минута по-късно ги заля проливен дъжд, чиито капки бяха толкова плътни и едри, че всяка причиняваше болка. Дъждът валя цял час и после спря така внезапно, както и беше рукнал. Всички бяха прогизнали и настръхнали, и когато Мънро обяви почивка за храна, Рос не протестира.

Ейми мигновено се устреми към гората да се нахрани; носачите готвеха месо с ориз; Мънро, Рос и Елиът се чистеха от полепналите по краката им пиявици с помощна на запалени цигари.

— Дори и не съм разбрала кога са се впили — простена тя.

— Дъждът ги разярява още повече — обясни Мънро. И след това рязко вдигна глава, оглеждайки джунглата.

— Какво има?

— Нищо — отвърна той и продължи да обяснява защо пиявиците се отстраняват със запалена цигара; отскубнеха ли ги, част от главата оставаше забита в тялото и причиняваше инфекция.

Кахега им донесе яденето и Мънро запита със снишен глас:

— Добре ли са момчетата?

— Да — отвърна Кахега. — Момчетата са наред. Те не ще се уплашат.

— Да се уплашат от какво? — запита Елиът.

— Продължавай да се храниш. Дръж се естествено — произнесе Мънро.

Елиът се огледа нервно наоколо.

— Яж! — изсъска Мънро. — Не ги оскърбявай. Ти не трябва да знаеш, че са тук.

Няколко минути групата яде мълчаливо. И тогава най-близкият храст се раздвижи и от него пристъпи пигмей.

2. Танцьорите на Бога

Беше светлокож мъж приблизително четири и половина фута висок, с гръд като бъчва, и превръзка около слабините, преметнал лък и стрели през рамо. Той огледа експедицията, очевидно в опит да определи кой беше водачът.

Мънро се изправи и изрече нещо бързо на език, който не беше суахили. Пигмеят отвърна. Мънро му подаде една от цигарите които бяха използвали да отстранят пиявиците. Пигмеят не я искаше запалена; вместо това я пусна в една малка кожена торбичка закрепена към колчана му. Завърза се кратък разговор. Пигмеят няколко пъти посочи към джунглата.

— Твърди, че в селото им има един мъртъв бял мъж — каза Мънро. Той вдигна раницата си, която съдържаше аптечка за първа помощ. — Трябва да побързам.

— Не можем да си позволим още закъснение — каза Рос.

Мънро се навъси.

— Е, така или иначе, мъжът е мъртъв.

— Той не е напълно мъртъв — обясни Мънро. — Не е завинаги мъртъв.

Пигмеят яростно закима. Мънро обясни, че пигмеите градират болестта на няколко степени. Първо човек е горещ, после има треска, после е болен, след това мъртъв, после напълно мъртъв, и накрая мъртъв завинаги.

От храстите наизлязоха още пигмеи. Мънро кимна.

— Знаех си, че не е сам — каза той. — Тия момчета не обичат самотата. Мразят да ходят сами. Другите ни наблюдаваха; ако бяхме направили грешка, щяха да ни засипят със стрелите си. Виждате ли кафявите наконечници? Това е отрова.

Пигмеите обаче бяха настроени съвсем миролюбиво, до момента, в който Ейми изскочи от храстите с трясък на счупени клони. Последваха крясъци и лъкове бяха обтегнати мигновено;Ейми ужасена изтича при Питър, скочи върху него и го сграбчи в прегръдката си, изкалвайки го целия.

Пигмеите оживено забъбриха помежду си, опитвайки се да решат какво означаваше появата й. Зададоха няколко въпроса на Мънро. Накрая Елиът с мъка отстрани Ейми от себе си и се обърна към Мънро:

— Какво им каза?

— Искаха да знаят, дали горилата е твоя; казах им, че е твоя. Питаха ме дали е женска, и това им отговорих. Поискаха да разберат дали имаш отношения с горилата; казах им, че нямаш. Казаха, че това е добре, че не трябва да се привързваш прекалено много към нея, защото ще страдаш.

— Защо да страдам?

— Казаха, че когато горилата порасне, тя или ще избяга в гората и ще разбие сърцето ти или ще те убие.

Рос все още упорстваше срещу решението да се отбият до селото на пигмеите, което беше отдалечено на няколко мили върху бреговете на река Лико.