Конго

За отмъстителната природа дори и това не беше достатъчно. Даже и в кипящия ад на ждрелото черни облаци комари висяха във въздуха и жестоко ги атакуваха, дупчейки ги безмилостно. На човек това му се струваше невъзможно, но фактът си оставаше факт. Ревящият хаос на рагорското ждрело гъмжеше от комари. Лодките се подмятаха като тресчици сред бушуващите вълни, и в нарастващия здрач пасажирите им изчерпваха водата от лодката и се биеха по бузите и ръцете с едно и също настървение.

И в един миг реката внезапно се разшири, мътните води забавиха устрема си, и стените на каньона се разтвориха. Реката отново възвърна миролюбивото и сънно течение. Елиът се отпусна изтощен на дъното на лодката, изцеден до край; кожата му с благодарност попиваше последните лъчи на залязващото слънце, а водата под издутия корпус на лодката плавно ги носеше напред.

— Справихме се — изрече той.

— Дотук добре — каза Кахега. — Но ние Кикую имаме една поговорка — никой не измъква се жив от живота. Не отпускайте се, доктори!

— Понякога се улавям, че му вярвам — простена изтощено Рос.

Измина час, водата все така ги носеше мирно и кротко, докато накрая скалните скали се стопиха в далечината от двете страни на реката, и те пак се озоваха сред африканската тропическа гора. Сякаш ждрелото на Рагора никога не бе го имало; реката се стелеше широка и ленива под лъчите на залязващото слънце.

Елиът смъкна прогизналата си риза и навлече пуловер; вечерният въздух пронизваше с ледените си стрели. Ейми хъркаше в краката му, покрита с хавлия да не настине. Рос провери радиоапаратурата, за да се увери, че не е пострадала. Докато свърши слънцето се скри зад хоризонта и мракът бързо нахлу. Кахега измъкна ловна пушка и я зареди.

— Това за какво е? — запита го Елиът.

— Кибоко — отвърна му Кахега. — Не знам как казва на английски. Мзее! Нини маана кибоко? — извика той.

В предната лодка Мънро извърна глава.

— Хипопотам — каза той.

— Хипопотам — повтори Кахега.

— Опасни ли са? — запита го Елиът.

— Ние се надява нощем не. Но аз мисля, да.

Двадесетото столетие се явява период на интензивно изследване на дивата природа, в резултат на което се срутват множество утвърдени концепции за животните. Сега вече ставаше ясно, че нежният, с влажен поглед елен живее сред едно безмилостно, жестоко общество, докато станалият нарицателен с коварството и хитрината си вълк е отдаден на семейството и потомството си по един наистина самоотвержен начин. Африканският лъв пък, гордият цар на животните, беше сведен до положението на прокрадващ се мършояд, докато презираната от всички хиена съвсем неочаквано се издигна на неподозиран пиедестал. (В продължение на десетилетия учените наблюдават при утринно убийство лъвът да ръфа тялото на убитото животно, докато мършоядните хиени се навъртат наоколо в очакване да дойде и техният час. Едва след като учените започват да наблюдават животните и нощем, нещата си намират местата: хиените действително убиват животните, но в следващия момент биват изблъсквани от възползвалите се от възможността мързеливи лъвове; оттук и станалата традиционна рано сутрин сцена. Това съвпада с откритието, че лъвовете в много отношения са хаотични и злобни, докато хиените притежават една много фино изтъкана социална структура; още едно опровержение на древния човешки предразсъдък спрямо естествения свят на животните.)

Хипопотамите обаче си остават едно от най-слабо изучените животни. „Речният кон“ на Херодот е най-голямото африканско животно след слона, но навикът му да се заравя в калните води с подаващи се само очи и ноздри го прави извънредно труден за изучаване обект. Хипопотамите се организират около един мъжкар. Един зрял самец разполага с харем от няколко самки и потомството им, група от осем до четиринадесет животни заедно.

Въпреки непохватния си, доста смешен вид, хипопотамите са способни на необикновено насилие. Разяреният хипопотам представлява страховито създание, четиринадесет фута дълго, с тегло почти десет хиляди паунда. При атака се движи с изключително бърза за такова едро животно скорост, и четирите му вирнати встрани зъба са по-остри и от бръснач. Хипопотамът атакува по-скоро с режещи наляво и надясно движения на главата си, отколкото да ръфа. И за разлика от единоборствата при повечето видове битката между два хипопотама много често завършва със смъртта на едното животно от дълбоките рани понесени от зъбите. В битката между два хипопотама няма нищо символично.

Животното също така е опасно и за човека. В речните области обитавани от стада хипопотами, половината от смъртните случаи с местното население се дължат на хипопотамите; останалата част се пада на слоновете и хищните котки. Хипопотамът е вегетарианец, и нощем животните излизат на сушата, където поглъщат огромни количества трева, за да поддържат грамадната си маса. Особено опасен става хипопотамът отделен от водата; всеки озовал се между хипопотам на сушата и реката, към която се е устремило огромното животно, обикновено не преживява случая, за да разкаже какво е усещането.