Конспирация за короната

Деца изтичваха до края на пътя, където родителите бързо ги придърпваха назад. Майрън никога не бе виждал дете преди - поне не откакто той самият бе такова. Не беше необичайно за момче да бъде изпратено в абатството на осем или десет години, но много рядко, ако изобщо това ставаше някога, изпращаха някое по-рано. Най-малките от децата удив-ляваха Майрън и той ги гледаше поразен. Бяха като ниски пияници, шумни и обикновено мръсни, но всички бяха изненадващо сладки и го гледаха приблизително по същия начин, по който и той зяпаше тях. Те помахваха и Майрън не можеше да се сдържи да не помаха в отговор, макар да предполагаше, че това не е много по войнишки.

Войската напредваше изненадващо бързо. Пешите войници, подчинявайки се на заповеди като един, редуваха периоди на ускорено марши-руване с по-спокойно вървене, което бе само малко по-бавно. Лицето на всеки от тях бе мрачно, никъде не се виждаха усмивки.

Маршируваха с часове. Никой не се намеси; нямаше изтеглени напред формации, чакащи ги в засада; никакви предизвикателства по пътя. За Майрън пътуването приличаше повече на вълнуващ парад, отколкото на прелюдия към застрашителна битка. Най-накрая в далечината за първи път промержеля Меленгар. Фанън посочи голямата камбанария на Ма-реската катедрала и високите кули на замъка Есендън, където не се вееше никакъв стяг.

Изпратеният преден отряд докладва за наличието на силни войски около града. Благородниците наредиха на полковете си да оформят редици. Флагове пренасяха съобщения, стрелците настроиха лъковете си и армията преля в блокове хора. В дълги линии по трима, те се движеха в пълен синхрон. Стрелците бяха изтеглени напред и се преместиха точно зад пешаците.

Изпратени в тила, Майрън и Фанън яздеха с готвачите. От новата си позиция монахът забеляза, че част от армията се е отделила и се отправя към дясната част на града. Когато редиците достигнаха възвишението, което ги направи видими за замъка, в далечината прозвуча звукът на рог.

Техен собствен рог се разнесе в отговор и стрелците от Галилин изсипаха облак стрели върху защитниците. Стрелите полетяха и за миг изглеждаха застинали във въздуха като тъмен облак. С падането им Майрън чу далечни викове. Той гледаше с нетърпение как конните рицари се разделят на три групи. Една остана на пътя, докато другите две заеха позиции по фланговете. Главната линия ускори крачка до бързо ходене.

* * *

Когато чуха рога, Мейсън Грамън и Диксън Тафт поведоха тълпата си по улица Капризна, ефективно опразвайки Долния квартал. Това бе знакът, който Ройс и Ейдриън им бяха казали да чакат - сигналът за атака.

Откакто двамата крадци ги бяха събудили посред нощ, бяха прекарали времето си в организацията на съпротивата на Долния квартал на Мед-форд. Разпространяваха новините за убийството на Амрат от ерцхерцога, невинността на принцесата и завръщането на принца. Тези, които не се интересуваха от лоялност или справедливост, бяха изкушени от възможността да си върнат на високопоставените. Не бе трудно да убедят бедните и мизерстващите да се изправят срещу военните, които ги тормозеха. В добавка бяха и онези, които се надяваха да изникне възможност за малко грабене или да бъдат възнаградени от короната в случай на победа.

Въоръжиха се с вили, брадви и гьостерици. Изработваха самоделна броня, като набутваха под дрехите какъвто тънък метал намереха. В по-вечето случаи това значеше реквизирането на медни тави от жените им. Бяха многобройни, но приличаха на жалка сбирка. Гуен бе вдигнала занаятчиите, които подсигуриха не само силни работници, но и малко мечове, лъкове и части от броня. Градската стража охраняваше периметъра, а почти всички от квартала на благородниците бяха на делото, така че нямаше кой да им попречи да се организират открито.

С Диксън до себе си, Мейсън вървеше начело на процесията от обикновени хора, с ковашкия си чук в една ръка и грубоват щит, който бе сковал набързо сутринта, в другата. Години на негодувание и безсилие изскочиха на повърхността, докато ковачът вървеше напред. Пламтеше от гняв заради живота, който му бе отказан. Когато не бе могъл да плати данъците за ковачницата на покойния си баща, дойдоха градският шериф и пазачите. Когато бе отказал да напусне, го биха до несвяст и хвърлиха в канавката на Капризна. Мейсън обвиняваше стражите за повечето от нещастията в живота си. Боят бе отслабил раменете му и оттогава да размахва чука си бе за него толкова болезнено, че можеше да работи само по няколко часа всеки ден. Това, в комбинация с комарджийските му навици, го държеше в мизерия. Разбира се, никога не бе смятал комара за истински проблем, вината бе на стражите. За него нямаше значение, че билите го вече не бяха сред стражниците. Това бе шансът му да отвърне, да се отплати подобаващо за търпяната болка.