Кости по хълмовете

— За стрелба! — извика Джучи. Стисна здраво повода, за да скрие напрежението си, докато мъжете се подреждаха в поразредена редица, за да може всеки лък да влезе в действие. Озърна се през рамо, но Субодай наистина беше изчезнал и го бе оставил да се оправя сам. Воините продължаваха да го гледат и той се насили да си сложи ледената физиономия — знаеше, че ще запомнят какво спокойствие е проявил. Щом вдигнаха лъковете си, той вдигна стиснат юмрук и зачака, а сърцето блъскаше болезнено в гърдите му.

Врагът беше на четиристотин крачки, когато Джучи спусна ръка и първият залп изсвистя във въздуха. Разстоянието беше твърде голямо и стрелите, които достигнаха рицарите, отскочиха в щитовете им, държани вече високо и напред, така че защитаваха почти целия боец. Дългите щитове показаха качествата си и при втория залп, който се стовари върху редиците им, без да свали нито един ездач.

Могъщите коне не бяха бързи, но въпреки това празнината се стесняваше, а Джучи само гледаше. На двеста крачки вдигна отново юмрук и още сто стрели кацнаха на опънатите тетиви. Не знаеше дали на такова разстояние бронята на рицарите ще ги спаси. Досега нищо не беше успявало.

— Стреляйте, сякаш не сте пипали лък! — изкрещя той.

Мъжете около него се ухилиха и тетивите отново избръмчаха. Джучи трепна инстинктивно, когато стрелите прелетяха над главите на враговете, сякаш пуснати от обхванати от паника глупаци. Само няколко улучиха целите си, а още по-малко успяха да повалят кон или човек. Вече чуваха грохота на атаката и видяха, че първите редици започват да спускат копията си в очакване на сблъсъка.

Изправен пред тях, Джучи задуши страха си във внезапен прилив на ярост. Нищо друго не искаше, освен да извади меча и да пришпори коня си надолу по склона срещу врага. Треперещ от безсилие, той даде друга заповед.

— Оттеглете се зад билото! — извика Джучи. Рязко дръпна поводите и конят му препусна. Ягунът закрещя нестройно и хаотично се втурна след командира си. Той чу зад гърба си тържествуващи гърлени викове и в гърлото му се надигна горчилка, но дали бе от страх или от ярост — не знаеше.

Иля Маяев примигна, за да махне потта от очите си, когато видя монголите да побягват като мръсни страхливци, каквито си бяха. Както бе ставало хиляда пъти преди това, той отпусна поводите и се потупа по гърдите, молейки се на св. София да прати враговете на вярата под копитата му. Под ризницата и ватираната туника носеше парче от пръста й в златен медальон — най-скъпоценното нещо, което притежаваше. Монасите от Новгород го бяха уверили, че не може да бъде убит, докато го носи, и той се чувстваше силен начело на рицарите, носещи се към билото. Хората му бяха оставили катедралния град преди две години, носейки вести на изток за княза, преди да обърнат на юг и да потеглят на дългия път, който в крайна сметка щеше да ги отведе в Йерусалим. Заедно с останалите Иля бе врекъл живота си да защитава Светите земи от неверниците, които искаха да ги унищожат.

Пътуването трябваше да протече в молитви и пости, преди да приложат бойните си умения срещу безбожниците. Вместо това монголската войска, която вилнееше из района, ги жилеше отново и отново. Иля копнееше да ги приближи достатъчно, за да убива, наведе се напред в седлото и конят му полетя след бягащите ездачи.

— Дай ми ги, Господи, да натроша костите им и да стъпча лъжливите им богове — прошепна сам на себе си той.

Монголите препускаха диво надолу по склона, но руските коне бяха силни и разстоянието неотклонно намаляваше. Иля усещаше настроението на мъжете наоколо, които ръмжаха и си подвикваха един на друг. Бяха изгубили другари от залпове стрели в тъмното. Съгледвачи бяха изчезвали без следа, или по-лошо — намираха ги с рани, от които и на мъж му идеше да повърне. За една година Иля бе видял толкова изгорени градчета, че вече не им помнеше бройката, и кълбата черен дим го увличаха в отчаяното преследване. Мародерстващите монголи винаги успяваха да се измъкнат, преди да пристигне. Пришпори коня си и препусна в галоп, макар че хълбоците на изтощеното животно вече се надигаха тежко и бели пръски пяна летяха от муцуната му и покриваха ръцете и гърдите му.

— Напред, братя! — изкрещя Иля на останалите. Знаеше, че ще забравят за умората, когато диваците най-накрая паднат в ръцете им. Монголите бяха оскърбление за всичко, което беше скъпо за Иля, от мирните улици на Новгород до спокойствието и достойнството на катедралата на неговата благословена светица.

Отпред монголските воини препускаха безредно през прашния облак, вдигнат от собствените им коне. Иля излая заповеди и хората му се подредиха в плътен строй, петдесет редици по двадесет души. Завързаха поводите за седлата и се наведоха напред над шиите на конете с вдигнати щит и копие, като управляваха животните само с колене. В цялата си история светът не бе познавал подобна сила от мъже и желязо! Иля оголи зъби в очакване на първата кръв.