Кости по хълмовете

Монголите ги оставиха да приближат, като пускаха хиляди стрели в руските конници. Щитовете бяха направени на трески и колоната се тресеше като ранено животно. Мъжете падаха със стотици. Сякаш някаква огромна коса профучаваше през колоната и разсичаше живите.

Отзад монголите връхлетяха обоза, избивайки всеки, който се осмеляваше да вдигне оръжие. Анатолий се опита да мисли, да различи детайлите, но вече беше посред враговете. Копието му се плъзна през шията на един кон и отвори широка рана, от която го заля топла кръв. Проблесна меч, Анатолий пое удара с шлема си и едва не изгуби съзнание. Нещо го удари в гърдите, вече не можеше да диша и дори да повика за помощ. Напрегна се поне за глътка въздух, но тя не дойде и той рухна на земята с такава сила, че ударът притъпи предсмъртната му агония.

Вечерта Субодай обикаляше осветения от огньовете лагер на десетте си хиляди бойци. Мъртвите рицари бяха лишени от всичко ценно и военачалникът бе доставил удоволствие на хората си, като отказа своя дял от плячката. За мъжете, които не получаваха заплащане за сраженията, събирането на окървавени медальони, пръстени и скъпоценни камъни беше нещо жадувано в новото общество, което създаваше Чингис. Човек можеше да забогатее във войската, макар че богатството все още се измерваше с броя на притежаваните коне. Ковачниците на рицарите представляваха по-голям интерес за Субодай, тъй като бяха монтирани на самите каруци, облечени в желязо и по-лесни за поправка от плътните дискове, които използваха монголите. Вече беше заръчал на заловените оръжейници да покажат на дърводелците как се правят подобни каруци.

Джучи оглеждаше подковата на любимото си пони, когато Субодай спря до него. Преди младежът да успее да се поклони, военачалникът сведе почтително глава. Ягунът под командването на Джучи се изпълни с гордост.

Субодай вдигна ръка, за да покаже на Джучи златния пайце, който му бе взел сутринта.

— Накара ме да се чудя как русите са успели да се върнат от мъртвите — рече той. — Дързък удар беше. Вземи си го, Джучи. Струваш повече от сребро.

Метна златната пластина във въздуха и Джучи я улови, като се мъчеше да запази самообладание. Единствено награда от самия Чингис можеше да означава повече в този момент.

— Утре потегляме към дома — обърна се Субодай към мъжете. — Бъдете готови на зазоряване.

2.

Чагатай усети сърбеж в лявата подмишница, където потта се стичаше под най-добрите му доспехи. Макар да беше втори син на хана, той усети, че няма да е добре да се почеше хубаво, докато чака краля на Корио.

Хвърли бърз поглед към човека, който го бе довел до далечния укрепен град Сондо. Кралската зала бе задушна в пладнешката жега, но Джелме не показваше признаци на неудобство в лакираната си броня. Подобно на придворните и кралските гвардейци, монголският военачалник спокойно можеше да мине за издялана от дърво статуя.

Някъде в далечината чуваше ромон на вода и нежният звук беше някак по-силен в потискащата горещина и мълчание. Сърбежът бе подлудяващ и Чагатай се помъчи да мисли за нещо друго. Докато погледът му обхождаше високия таван от бял гипс и стари борови греди, той си напомни, че няма причина да се чувства застрашен. При цялото си достойнство династията Ван не бе успяла да смаже каракитаните, когато бяха дошли в земите им от територията на Дзин и бяха построили крепостите си. Ако Джелме не бе предложил услугите на войската си, владетелят на Корио все още щеше да бъде затворник в собствения си дворец. При тази мисъл петнадесетгодишният Чагатай изпита смътно задоволство. Притежаваше цялата гордост и арогантност на млад воин, но знаеше, че в случая това е напълно оправдано. Джелме и войните му бяха дошли на изток да проучат какви войски можеха да се изправят срещу тях и да видят за първи път океана. Бяха открили врагове в лицето на каракитаните и ги бяха прогонили от Корио като миризливи псета. Чагатай знаеше, че е напълно справедливо кралят да плати дан, независимо дали беше молил за помощ или не.

Потеше се в тежкия въздух и се изтезаваше със спомена за бриза на южното море. Лично за него прохладният ветрец бе единственото хубаво нещо в онази безбрежна синя шир. Джелме бе запленен от корионските кораби, но мисълта да пътува по вода смущаваше Чагатай. Дори споменът за кралската баржа, олюляваща се на котвата си, бе достатъчен да преобърне стомаха му.

Отвън се чу звън на камбана и отекна през градините, където пчелите бръмчаха на рояци около цъфналите акации. Чагатай си представи как будистките монаси залюляват дънера, който удря големия инструмент, и се изпъна, отново давайки си сметка за това как е застанал. Кралят идваше, а заедно с него приближаваше и краят на мъчението. Можеше да издържи на сърбежа още малко; само при мисълта за това се почувства по-добре.