Ковачница на мрак

— Изключително ценният за владетеля на Хейт2 ли ще е предназначен, сър?

— Разбира се, че за него! Хайде, да те няма. Но да си се върнал преди камбаната за вечеря.

Докато Аратан напускаше, Сагандер го спря.

— Момент. Реших да намаля броя на сандъците до два, като единият ще е пълен само наполовина. Имай го предвид — за подаръците.

— Да, сър.

Аратан излезе и затвори. Вратата изскърца.

Подразнен от звука, Сагандер отново съсредоточи вниманието си върху струпания на масата багаж. Избута картите от ръба, тъй като пречеха на гледката му.

Не мислеше, че момчето има кой знае какви шансове да намери подходящ подарък за лорда на Хейт, но пък трябваше да отпрати Аратан, за да не му се пречка в краката. Беше забелязал, че момчето е започнало да развива нов лош навик, макар че все още му беше трудно да го определи точно. Беше в начина, по който говореше, във въпросите, които задаваше, и в онази маска на невинност, когато ги задаваше. Не просто невинност, но искреност. Нещо в цялата тази работа беше подозрително, сякаш всичко това не беше съвсем истинско.

Трябваше да има някаква причина Сагандер да се чувства обезпокоен след почти всеки разговор, който бе имал напоследък с Аратан, нали?

Както и да е, това пътуване щеше да върне момчето на мястото му — ококорено и уплашено. Светът извън къщата и дворовете й беше огромен, съкрушителен. След злополуката в старата кариера на Аратан му бе забранено да излиза в околностите и дори кратките му разходки до селото долу бяха надзиравани.

Аратан го чакаха големи изненади и това щеше да е за негово добро.

Портален сержант Раскан смъкна ботуша си и го вдигна, за да огледа подметката. Имаше особена походка, от която подметките се протриваха откъм задния край и точно там залепените пластове кожа започваха да се разръфват. Сега той видя първите признаци на това и изруга.

— Нямат и половин година тия! Просто не ги правят като едно време.

Ринт, Пограничен меч вече от седем тежки години, стоеше срещу Раскан, облегнал гръб на стената на цитаделата. Беше скръстил ръце и приличаше на разгонен глиган, готов да подгони свиня през горите. Носеше, забеляза кисело Раскан, изтъркани мокасини от дебела здрава кожа на хенен. Командването на Ринт и другите трима Погранични мечове нямаше да е лесна работа, прецени сержантът. Спечелването на уважението им сигурно щеше да е още по-трудно. Вярно, двете винаги се опираха едно на друго, но без уважение командването винаги се запъваше, докато обратното не винаги беше вярно. Достатъчно доказателство беше, че званията и ранговете, които някога се печелеха със служба, сега се бяха превърнали в монети, теглени на мръсни везни, и дори жалкият чин на Раскан идваше от това, че се падаше братовчед на Айвис, и той знаеше, че може и да не се окаже годен за всичко това.

— Всичко е зарад калдъръмите, по които вървиш — рече Виле, седнал отпуснат до стъпалата, водещи към хлътналия ров от двете страни на рампата на портата. — Меката пръст не ги похабява така. Виждали сме ги много от онез, маршируващите по пътя войници в граничните войни, да пристигат с подбити крака. Ако бяхме направени да вървим по камък, щяхме да сме с копита, като скалните кози.

— Е, нали затова са здраво подкованите ботуши — обади се Галак. — Копита за клопащи по пътя. Просто им набий налчета или ги подкови, както подковават кон.

— Налчетата развалят настилката и подовете — възрази Раскан. — А много пъти на ден трябва да влизам в къщите по задачи.

— Трябва да издържат на пътя обаче — подхвърли Ринт и грубоватото му лице се набръчка в леко гадна усмивка.

Раскан го изгледа замислено и попита:

— Бил си на запад, а?

— Не далече. Никой от нас не е стигал далече. Нищо няма там в Пустошта, пък и отсам вододела, впрочем.

Ето, че дойде и последният от назначените му Погранични мечове, Ферен. Беше сестра на Ринт, може би няколко години по-млада. Жилава, докато той беше плещест, и малко по-висока между другото, имаше китки на стрелец, с предпазител за стрелите от усукана мед, който не сваляше никога — така поне разправяха, — и походката й беше някъде между котка и вълк, сякаш мисълта за лов и дебнене никога не я напускаше. Очите й бяха леко дръпнати, което намекваше за кръв някъде на изток от Черния лес, но трябваше да е оредяла, след като у брат й почти не се забелязваше.

Раскан се опита да си представи тази жена да минава през Голямата зала на някой Велик дом из кралството, без да оскърби домакините, и не можа. Мястото й беше сред дивото, но пък и с приятелите й беше така. Бяха груби и недодялани, но колкото и не на място да изглеждаха тук, Раскан знаеше много добре, че нещата скоро ще се обърнат — щом оставеха цивилизацията зад гърба си.

Сред Пограничните мечове нямаше никакви рангове. Вместо тях действаше някаква тайнствена, загадъчна йерархия и го правеше плавно, сякаш обстоятелствата диктуваха кой командва във всеки даден момент. За това пътуване обаче обстоятелството беше просто: Раскан командваше тези четиримата и заедно отговаряха за безопасността не само на лорд Драконъс, но и на учителя и момчето.