Ковачница на мрак

— Домашни мечове! Не аз поисках този спор. Нямаме причина да мразим нашия враг. Не надвивайте своята скръб в това, което предстои, но я оставете настрана с честна клетва да се върнете към нея в дните, месеците и годините напред. Това е войнишкото бреме. Значи, вярвам, че всички сте се изпикали преди да яхнете — ако видя един боец подмокрен на седлото, ще има бой с камшици! — Чу смях и се намръщи. — Мислите, че се шегувам ли? Казвал съм го преди, но изглежда трябва да го чуете отново. В Домашните мечове на дом Дракони ще ви се казва кога да ядете, кога да пиете, кога да спите, кога да ставате, кога да серете, кога да пикаете, кога да шибате и кога да убивате. Е, всичко това сте го правили по заповеди, освен последното, и последното вече дойде. Време е да убивате.

Приближи се на стъпка към тях, после — на две.

— Бих искал да съм с вас за това. Ако нашият лорд беше тук, щях да съм в челото на този клин и всички вие знаете това. Но той не е тук, така че командването пада на мен. Левият фланг, оголете щитовете!

Войниците на левия фланг на клина оставиха оръжията си и разкъсаха тънкия пласт боядисана плъст, покриваща щитовете им, оголвайки лъскавото бяло отдолу.

— Отредни сержанти и ефрейтори, дръжте под око флаговете на склона на крепостта! А ако не можете да видите тях, към кулите на портата. През цялото време ще виждате два флага на всеки пилон. Два флага на белия пилон, два флага на черния пилон…

Нечий вик го прекъсна.

— Извинявай, капитане! Но ако вече не знаем всичко това, заслужаваме да ни насекат!

Айвис се почувства като глупак и замълча.

— Добре. Аз съм един старец и искам да се тормозя, Бездната да ни вземе всички.

Смях отвърна на думите му.

— Сър! Моля, отдръпнете се настрана!

Айвис се намръщи, свърна наляво и подкара покрай крилото, вперил поглед напред.

Докато минаваше, чуваше гласове:

— Сър, пропуснах оная заповед за шибането!

— Аз ще се погрижа за тебе, Шантер!

— За това ще трябва заповед, Бруск, на върха на меча.

— Чакай! Добре ли чух, Шантер изпълнява заповед?

А щом ги подмина, кимна на себе си. Беше чувал всичко това преди, хиляда аромата, но винаги един и същи вкус. Късаше му сърцето, докато слушаше всичкия този живот, напиращ през усилващата се възбуда, която идваше в миговете преди битката. Всяка шега, всеки глас, извисен в грубо бърборене, блестеше като златен флаг в черна гора и правеше толкова по-непоносимо всичко, което предстоеше.

Щом стигна до склона и поста с флаговете, спря и отново се обърна към бойното поле.

Пограничните мечове се събираха в другия край на полето. Строиха се в неравна редица, някои приготвили за бой пиките, други извадили дългите си мечове. Прахта, която се беше понесла над полето, вече почти се беше махнала и чистият въздух между двете войски трептеше като вода в дневната горещина.

Последната подробност беше неприятна, тъй като предвещаваше обезводняване и припадъци от топлината за тежко бронираните му мъже и жени. Но пък ако битката продължеше прекалено дълго, всичко бездруго щеше да е загубено.

— Сигналист!

— Сър!

— Свири настъпление.

— Слушам, сър!

След няколко мига клинът тръгна напред, ходом, после премина в тръс.

Врагът вече бе толкова ангажиран, колкото и Домашните мечове. С каменните зидове на полето зад тях отстъплението бе невъзможно. Тръгнаха напред.

Вляво на двете сили се издигаха двете знамена. Едното се беше разхлабило в пръстта и се бе наклонило и подпряло на дръжката на другото. Не можа да разбере кое кое е — прахта вече скриваше и двете. А когато земята започна да се тресе и Домашните мечове преминаха в галоп, двете бойни знамена паднаха на земята. Айвис се намръщи, като видя това, но далечните викове на Пограничните мечове го накараха да се обърне.

Сандалат гледаше с широко отворени очи как двете армии се понесоха устремно напред, за да се сблъскат.

Вент ругаеше тихо до нея. Беше й казал, че врагът е войска на Пограничните мечове и че причината за битката е неизвестна.

Клинообразният строй на препускащите в галоп Домашни мечове се развърна в движение, като центърът забави, а крилата се разтвориха и се изпънаха широко настрани. Срещу тях, наполовина скрита от усилващата се прах, вражеската линия сякаш се огъна.

Редицата на тежката конница беше буквално равна, само с по трима конници в дълбочина. Удариха вражеските сили и Сандалат зяпна, като видя изхвърлени във въздуха коне и ритащи крака, а на някои места ездачите на Пограничните мечове сякаш изчезнаха под копитата на бойните коне. Вдигналата се прах порозовя над линията на сблъсъка. След няколко мига целият сблъсък се скри в прахта и до тях достигаше само трясъкът и грохотът на боя.

Зърна за миг бели щитове отляво, черни от дясната страна, но и те скоро изчезнаха. Долу на склона и отдясно видя капитан Айвис и пилоните със сигналните флагове от двете му страни — но тези флагове не се бяха променили от самото начало на атаката. Видя същите флагове на наклонените под ъгъл метални пръти, поставени над кулите на портата. Нямаше и следа от паника, а сигналистите стояха неподвижни на постовете си.

„Това ли е всъщност?“