Ковачница на мрак

И все пак сега яздеше под открито небе, под твърде огромно и твърде пусто небе. Главата му пулсираше; гърбът му се беше схванал; беше се изприщил от вътрешната страна на бедрата, и по задника също. От тежестта на шлема, който го бяха накарали да носи, го болеше вратът. Леката уж броня от бронзови ивици, пришити върху кожа, натискаше раменете му надолу. Предпазителите на китките и дебелите, стегнати в метал ръкавици на ръцете му бяха горещи и тежки. Непоносимо тежък беше дори простият меч на кръста му.

Спътник в ездата му беше умората, но въздухът все пак бе сладък като вода на лицето му и дори грамадната фигура на баща му, който яздеше напред до сержант Раскан, като че ли нямаше власт над него. Има много видове свобода, каза си той отново.

В деня на тръгването им беше изпълнен със страх и го беше срам от това. Зората бе изгряла хладна и сънят все още лепнеше по очите му, когато застана треперещ на двора и загледа трескавата дейност наоколо, докато приготвяха коне и връзваха на седлата вързопи с провизии. Слугите щъкаха наоколо, най-вече в отговор на пронизителните викове на Сагандер. Двата пътнически сандъка на учителя, най-старателно подредени, бяха отворени и съдържанието им трескаво преровено — нямаше да има товарни коне в това пътуване и това дотолкова беше възбудило Сагандер, че бе започнал да крещи обидно на всички слуги, на конярите и на всеки друг, който се осмелеше да се доближи.

Освен на Раскан, разбира се, и на четиримата Погранични мечове, които гледаха равнодушно, застанали при портата.

Лорд Драконъс още не се беше появил, макар че двата му коня стояха готови, с един самотен коняр, стиснал юздите на Каларас. Грамадният боен кон като че ли беше неуязвим за паниката наоколо и стоеше съвсем неподвижно до стъпенката за яхване. Другите коне изглеждаха изнервени. Погледът на Аратан се спря на коняря, който извеждаше от конюшните неговите два коня. Кобилата, Хелар, замята глава, щом излезе, а зад нея беше Бесра, скопецът, на който Аратан бе решил да започне тази езда — стабилен наглед дорест кон с нашарена с белези шия. Двете животни изглеждаха огромни, сякаш бяха израснали още през нощта, и Аратан се мъчеше да върне увереността, която бе намерил в края на уроците си по езда.

— Аратан! Ела тук, бързо!

Стреснат от командата, той се обърна и видя Сагандер на колене до един от сандъците. Старецът махаше трескаво.

— Ела тука, казах! Беше ученик и ученик ще си останеш! Помогни ми!

Закопнял за стаята си, на топло под тежките кожи, с настъпващ ден не по-различен от всички други дни, Аратан тръгна напред с усилие. Ръцете и краката му бяха изтръпнали от студ, умът му бе натежал от липсата на сън, а от страха да напусне света, който бе познавал през целия си живот, му призляваше.

— Няма да има никакви сандъци на това пътуване! Половин нощ загубих, докато ги подредя. Глупав бях, че те послушах, и виж сега колко съм затруднен! Трябва да отвориш място в твоя багаж. — Посочи една купчина вещи. — За ония, разбра ли?

— Да, сър.

— И побързай, преди да се е появил баща ти!

Аратан отиде до нещата и ги огледа, за да прецени как да вмести в походното си одеяло везните за метали, тежестите и мерките. Имаше една торбичка за тежестите, но не я видя при тях. Преброи десетина мерки за чистия метал, най-тежката от които изпълни дланта му, щом я вдигна. Най-леката беше едва колкото камъче, като дебела монета. Пъхна я в кесията на колана си.

Сагандер кресна нещо обидно и Аратан събра набързо останалото и тръгна към коня си.

Конярчето, момче горе-долу на годините на Аратан, вече беше стегнало багажа му за седлото на скопеца и щом го видя, се намуси и се обърна да го развърже.

— Свали го — каза му Аратан. — Трябва да наместя вътре тези неща.

Конярчето се подчини, след което се дръпна назад, сякаш не искаше да се доближи до странните инструменти.

— Може да си вървиш — каза му Аратан. — Аз ще се оправя.

Момчето кимна бързо, обърна се и се скри в сумрака на конюшните.

Аратан разхлаби грижливо стегнатите възли на походното одеяло. Вече беше прибрал вътре резервните си дрехи, сред които и ботуши от кожа на хенен. Понеже ботушите бяха тежки, се беше погрижил да ги уравновеси, след като Раскан му беше казал, че конете лесно се дразнели от такива неща, особено при дълъг преход. Дръпна каишките и разгъна одеялото. Намести мерките и теглилките, но везните се оказаха много големи. Коленичи и се замисли какво да прави с неудобния инструмент — и тогава усети възцарилата се в двора тишина, нарушена само от тежките стъпки на ботуши. Над него падна сянка и той вдигна очи.

— Защо не си готов? — попита строго лорд Драконъс.

При този въпрос Аратан усети как гърлото му се стегна и задави думите му. Продължи да гледа нагоре, смълчан.

Видя как очите на баща му се изместиха към везните на земята до него, а после баща му се наведе и ги вдигна. Протегна ги настрана и един слуга се приближи, взе ги и забърза обратно към къщата.

— Няма време за това — каза Драконъс.