Ковачница на мрак

Нужникът беше зад някакви папрати и щом ги заобиколи, той замръзна. Дупката наистина беше плитка и грубо изкопана.

Кракът на Сагандер лежеше в нея като свещен дар, в гнездо от прогизнали от кръв парцали. Други бяха идвали вече тук и изпражненията им бяха зацапали бледата безжизнена плът.

Аратан зяпна отрязания крайник. Голото стъпало беше бяло като сняг и първите дневни мухи вече пълзяха по него, твърдите криви нокти бяха жълти като венчелистчета на прещип, изтънелите вени под тънката кожа бяха почти сиви. От другия край стърчеше натрошена кост, обкръжена от разкъсана плът. Около коляното бяха плъзнали синини.

Той извърна поглед, заобиколи дупката и продължи няколко крачки в папратта.

Разбира се, щяха да го заровят, щом вдигнеха лагера. Но хранещите се с мърша зверове все пак щяха да го намерят. Лисици, врани, диви кучета. Щом вятърът се надигнеше и понесеше миризмата на кръв и смърт, много след като той си заминеше оттук със спътниците си, те щяха да дойдат и да започнат да ровят.

Струята заплиска през перестите листа и секна, щом той си спомни за последната ръка, която го беше докоснала там. Изруга тихо, стисна очи и се съсредоточи върху болката, блъскаща в черепа му. След малко успя да продължи.

На връщане към лагера видя Ринт — държеше лопата с къса дръжка. Грамадният мъж му кимна, изгледа го с присвити очи, а след това се зае да зарие дупката.

До огъня Ферен тъкмо слагаше храна в тенекиена чиния. Раскан бе отишъл при лорд Драконъс. Аратан придърпа одеялото около себе си и тръгна към Ферен.

Тя вдигна очи, но само за миг, и му подаде чинията.

Той искаше да й каже нещо, за да я накара да го погледне, но осъзна, че тя няма желание да се занимава с него. „Не бях много добър. Всичко обърках. Разочарована е от мен. Неловко й е от мен.“ Отнесе чинията си настрани и почна да яде.

Раскан се приближи, повел Бесра.

— Днес ще яздиш него, Аратан.

— Разбирам.

Сержантът се намръщи. После поклати глава.

— Не мисля, че разбираш. Хелар е твоя. Ти намери своя боен кон, Аратан, чудесен боен кон. Но тя трябва да походи малко сама, за да надмогне насилието, към което би могло отново да я подтикне докосването ти. Ще се зачуди — заради липсата на внимание от твоя страна — дали не те е провалила. По-късно днес ще отидеш при нея и ще вземеш седлото, и тя ще се успокои.

— Тогава й поговори, Аратан, думи на утеха и удовлетворение — продължи той. — Тя ще разбере смисъла им по дъха, с който тези думи стигат до нея. За да общуваш с един кон, мисли за истината като за река — никога не се бориш с течението й. Понеси се по него до сърцето на животното.

Аратан не беше съвсем сигурен доколко разбра сержанта, но все пак кимна.

Раскан му подаде юздите и каза:

— Сега ми дай тази чиния — радвам се да видя, че имаш апетит — и иди при баща си. Иска да говори с теб.

Аратан знаеше, че този момент ще дойде. Тръгна, като дърпаше Бесра след себе си, но Раскан го спря:

— Чакай, Аратан… — Взе одеялото от раменете на момчето. — Аз ще го навия. — Подсмихна се. — С него приличаш на селянин.

„Селянин. Да. Който ще застане засрамен пред господаря си.“

— Яхвай коня — каза баща му, щом Аратан стигна до него. — Тази сутрин ще яздиш с мен.

— Да, сър.

Едва намери сили да се качи на седлото, а щом намести крака в стремената, го изби лепкава пот… и осъзна, че не носи бронята и шлема си.

— Сър, не съм снаряжен…

— Засега. Ринт прибра снаряжението ти. Ще водим колоната. Хайде.

Усещането беше странно — да язди до баща си — и той се почувства безнадеждно непохватен. Липсваше му лекотата, така присъща на Драконъс.

— Сагандер ти дължи живота си — каза баща му.

— Сър?

— Два пъти всъщност. Макар и замаян от удара му, все пак си съобразил да дръпнеш Хелар назад. Иначе тя щеше да счупи черепа на онзи глупак с един ритник, да го пръсне като яйце на уртен. Браво за това. Но ще говоря за втория път, когато спаси живота му.

— Сър, казах нещо непра…

— Попитал си дали не си моята слабост, Аратан. Нищо безчестно няма в този въпрос. Как би могло? Проблемът засяга живота ти в края на краищата. Не е ли твое право да се чудиш за мястото си на света? Нещо повече, въпросът ти е проницателен и това ме радва.

Аратан не каза нищо.

След дълга пауза Драконъс продължи:

— Досега в теб нямаше нещо, което да ме впечатли… Кажи ми, смяташ ли, че гризането на пръстите е подходящо за мъжа, който си станал? Този навик дори пречи на способността ти да боравиш с меча и ако продължиш така, Аратан, като нищо може да те убие. Ръката, която държи меча, трябва да е здрава, иначе няма да постигаш каквото искаш.

— Да, сър. Съжалявам.

— Пък и жените още повече ще харесват ласката ти по нежни места — изсумтя Драконъс.

Нещо сякаш го удари отвътре. Ферен беше докладвала на баща му. Подробно. Беше изпълнила заповедта на господаря си. Принадлежеше на Драконъс, също както Ринт и сержант Раскан — всички тук, освен самия Аратан, бяха просто продължение на волята на баща му. „Като оръжия, а ръката на баща ми определено е здрава. Воля, подчинена на дело, и няма място за слабост.“

— Съжалявам, че Сагандер пострада — каза той унило.