Ковачница на мрак

Миризмата на луга беше убийствена и Сандалат усети как очите й се насълзяват.

— Момент — спря я тя.

— Заложнице? — Хилит я погледна невинно.

— Господарят в тази зала ли се къпе?

— Разбира се, че не!

— Тогава и аз няма да го правя. Замествам го, докато отсъства, и ще се къпя по същия начин. Нареди да отнесат в подходящата зала прясно кипнала чиста вода. Желая това да стане бързо, тъй че ще поверя надзора за това на теб, Хилит. — Сандалат махна към една от слугините. — Тази ще ме заведе в подходящата стая.

Въпреки горещината тясното лице на Хилит пребледня.

— Както желаете, заложнице.

Първия й път като заложница, в Цитаделата, беше имало една ужасна старица, която все още се тътреше на служба в домакинството на лорд Нимандър. Беше изключително жестока, докато Андарист случайно не разбра за безкрайния й тормоз. Онази старица бе изчезнала. Ако Хилит се окажеше подобна вещица, Сандалат щеше да говори с Драконъс и да се погрижи да я свалят и прогонят.

Не беше вече дете, за да се свива от страх пред такива същества.

Щом тръгна с младата перачка, каза:

— Ако съм си създала враг, вярвам, че на свой ред ще имам много съюзници?

Две очи я погледнаха ококорени, а след това кръглото лице на момичето цъфна в усмивка.

— Стотици, господарке! Хиляди!

— Баща ми беше герой във войните — каза Сандалат. — И аз съм негова дъщеря.

— Във войните? Като Айвис?

— Като Айвис — съгласи се тя. — Айвис обичат ли го?

— Той никога не изглежда доволен, господарке, и се знае, че е суров с войниците си. Но към нас винаги е добър.

— Както беше и с мен. Ще ми кажеш ли повече за него?

— Всичко, което знам!

— Мислиш ли, че е чаровен? У войниците го има това, мисля.

— Но той е стар, господарке!

— Може би в твоите очи. Но аз виждам мъж все още в годините си на сила, по-млад от баща ми и уверен командир. Несъмнено лорд Драконъс го цени високо.

Стигнаха до тежка дървена врата, изкусно резбована на сложни геометрични фигури. Момичето я отвори и се откри тясна стая, облицована с плочки от пода до тавана, а в другия край — купел за измиване и след това вана от мед, достатъчно голяма, за да побере мъж. Щом Сандалат влезе, усети вълни топлина, издигащи се от пода. Наведе се и опря длан на плочите.

— Огън ли има долу?

Момичето кимна.

— Така мисля, да. Рядко съм тук, господарке. Но има отводи от Голямата пещ, които водят навсякъде.

— Значи тази къща не е студена през зимата.

— Не, господарке, благословено топло е!

Сандалат се огледа.

— Чувствам се добре дошла в тази къща, изключително.

Момичето отново се усмихна.

— Вие сте много хубава, господарке. Мислехме, че…

— Какво мислехте? Кажи ми.

— Мислехме, че сте дете, господарке.

— Както са повечето заложници, да. Но виждаш ли, аз вече го правих това преди. И честно казано, все още се чувствам дете. Всеки ден светът се ражда отново.

Момичето въздъхна.

— Ражда се отново — повтори Сандалат и вдиша дълбоко топлия ароматен въздух.

7.

Имаше моменти на яснота, в които Финара Стоун осъзнаваше странни, противоречиви подробности. Беше вързана за Спинок Дурав и под двамата се тътреше кон. Черните стръкове на дивите треви на Блещукаща съдба шумоляха в дървената броня на коня като вихрещи се вълни. Беше нощ и можеше да подуши потта на Спинок, усещаше топлината му до премръзналото си тяло.

След това се унесе и се събуди отново, и този път видя пред тях трепкащо петно жълта светлина, заплувало в смътен ореол, който гъмжеше от нощни пеперуди и прилепи. От трескавото движение на съществата очите я заболяха и тя извърна поглед настрани, където високите треви бяха изсечени, за да очертаят мъртво поле около укреплението. А след това стените, изпънати под фенера, окачен над портата… „дънерите“ от снопове вързана трева, замазани с черна, изпечена на слънцето глина… отварянето на портата и внезапни гласове… усети как Спинок се отпусна, щом срязаха въжетата и леко я издърпаха от него.

Здрави ръце бързо я понесоха в укреплението и през двора, блясък на по-ярка светлина, лъхналата горещина от огън, а след това се озова в главната зала. Сложиха я на някаква пейка. Куче се отърка в нея, мократа муцуна забърса опакото на подутата й ръка, после някой го плесна, то изквича и побягна.

Финара примига, за да проясни погледа си, и се оказа, че е зяпнала в лицето на командира си, намръщен и с блеснали очи от светлината на огъня в камината.

— Имаме гости, капитане — каза й той. — Ценни гости. Илгаст Ренд е с нас, вещ в лечителските изкуства. Отровата ще бъде премахната — обзалага се, че кракът ви ще бъде спасен. Разбирате ли думите ми?

Тя кимна.

— Спинок ни разправи за мисията на Фарор Хенд — тя още не се е върнала. Да проследи пришълец от Витр… не е разумно.

— Решението беше нейно — отвърна Финара и се изненада, щом чу гласа си, толкова слаб и накъсан.

— Годеникът й е при нас. В момента подготвя отряд, за да тръгнат да я търсят.