Ковачница на мрак

Ринт се изправи. Виле и Галак бяха оседлали коня и вдигаха трупа върху него. Извадиха ремъци да стегнат ръцете и краката на Раскан, подаваха си ги под корема на животното. Вързаха ги за връзките на мокасините му — дадените му от самия лорд Драконъс — и ги стегнаха на възли.

Ринт се загледа в петите и как неравно бе протрита дебелата кожа. „Също като ботушите му“.

— Ферен, отведи ги от хълма.

— Ринт?

— Отведи ги, сестро. Няма да се бавя.

Но тя се приближи и го погледна с разширени от страх очи.

— Какво ще правиш?

— Нещо безсмислено.

Това, което видя на лицето му, като че ли я удовлетвори. Обърна се и забърза към конете.

Ринт отиде до своя кон и щом приятелите му подкараха надолу — Виле водеше коня на Раскан с безжизнения му товар, — бръкна в дисагите и извади бутилка масло. Камъните им за точене щяха да са сухи по пътя и трябваше да внимават с петната ръжда и притъпените остриета, но беше неизбежно.

Тръгна към дървото, като събираше клони, трева и сухи листа.

— Знам — заговори, докато трупаше разпалките около дънера. — Знам, че само те връщам в пламъците. И че в огъня няма болка за такава като теб. — Плисна масло по ствола на дървото и изпразни бутилката. — Освен ако… страстта зад огъня има сила. Мисля, че има. Мисля, че затова когато разбойник запали кон е престъпление, оскърбление. Изгаряне до смърт — зли ръце, вдъхващи живот в пламъка с допира си — мисля, че това означава нещо. Мисля, че омърсява самия огън.

Извади кутията с прахан и въглените, които бе прибрал от огнището заранта.

— Правя това, за да те нараня, Олар Етил. И искам да го запомниш.

Постави въглените под гъстото валмо суха трева и загледа как се заиздига димът. А щом пламъците заблизаха нагоре, се отдръпна.

Огънят се разшири и стигна до маслото. Пламъците се закатериха по дървесния ствол като змии. Най-ниските клони с гнездата черен лишей по тях лумнаха.

Ринт заотстъпва назад от горещината. Гледаше как пламъците заскачаха лакомо от клон на клон, все по-нагоре. Видя как клоните на съседните дървета прихванаха огъня и ревът се усили.

Когато чу първия ѝ писък, се върна при коня си и подкара надолу.

Врясъците ѝ го подгониха по склона.

Ферен зяпна нагоре към горящите дървета. Чу неистовите писъци на вещицата и се усмихна.

Когато Ринт стигна при тях, обърнаха и поеха през селото.

Този път от къщите излизаха азатанаи и зяпваха към стената от пламъци, бушуваща на хълма, и сивия дим, който се издигаше от тях. След това се обръщаха и се взираха мълчаливо в Пограничните мечове.

Ферен задържа усмивката си и я поднесе на всяко извърнато към нея лице.

Баща и син яздеха един до друг в утрото, без да говорят много. Малко след пладне Драконъс изведнъж дръпна юздите и се извърна в седлото. Загледа се на изток, откъдето бяха дошли. Аратан проследи погледа му, но не успя да види нищо необичайно.

— Татко?

Раменете на Драконъс сякаш се изгърбиха леко.

— Раскан е мъртъв.

Аратан замълча. Не искаше да повярва на думите на баща си, но не се съмняваше във верността им.

— За нея беше проява на милост — продължи след малко Драконъс. — Има ли значение?

„Вещицата го е убила?“ Помисли си за глинената фигурка в дисагите. Не беше искал да я вземе от ръцете на баща си. Сега съжали, че не я беше отказал. „Когато любовта ти стане твърде много за понасяне. За огъня, момче, за огъня.“

— Намерили са тялото — каза Драконъс. — Техния гняв усещам сега. Невнимателен бях. Разсеян в мислите си. Но ясно ѝ заявих, че са под моя закрила. Олар Етил ми се подиграва. Твърде често се сблъскваме. От пепелищата на миналото ни, Аратан, ще намериш искри, които отказват да угаснат. Внимавай какви спомени разбъркваш. — Пое си дълбок дъх и издиша треперливо. — Възхищавам им се.

— На кого?

— На Пограничните мечове. Възхищавам им се дълбоко. Отмъстиха ѝ, не в мое име, а защото така трябваше. Олар Етил ще бъде наранена от това. Ужасно наранена. Аратан — добави той и хвана отново юздите, — тази, която носи детето ти, е забележителна жена. С право я обичаш.

Аратан поклати глава.

— Не я обичам, татко. Вече не вярвам в любовта.

Драконъс го изгледа.

— Но ще бъде добра майка — промълви Аратан.

Поеха отново. Аратан искаше да мисли за Раскан, но не можеше. Напускаше един свят и лицата, които виждаше в този свят, оставаха живи в ума му. Това като че ли стигаше. Денят, проточил се пред него, като че ли никога нямаше да свърши.

12.

— Знаеш ли кой съм аз?

Младата жена стоеше край пътя и го гледаше.

Изглеждаше достатъчно голяма, за да е изтърпяла нощта на първата си кръв, и в нея имаше някаква отпуснатост, намекваща за сласт. Кимна на въпроса му и каза:

— Ти си синът на лорд Урусандер.

Отговорът ѝ не можеше да се нарече особено почтителен и граничеше с оскърбление. Оссерк усети как лицето му се изчерви, слабост, която го дразнеше.

— Отивам при баща си — каза ѝ той. — Нося много важно съобщение. От този ден ще видиш много важни промени, идващи на света. И ще запомниш случайната ни среща тази сутрин. Кажи ми името си.

— Ренар.

— Баща ми ме очаква с нетърпение — каза Оссерк. — Но заради теб ще го накарам да почака.

— Няма да е за дълго, мисля — отвърна тя.