Ковачница на мрак

Вече в първата година на пълнолетието си, Аратан се възприемаше като затворник или може би заложник в традиционното обвързване чрез съюзи между Великите домове и Крепости. Не беше от семейството на Драконъс. Макар да не бяха полагани никакви усилия да се скрие родословието му, самото безразличие към тази подробност подчертаваше колко е несъществена. Семето се изливаше където може, но един баща трябваше да погледне детето в очите, за да го признае за свое. А това Драконъс нямаше да направи. Освен това в него имаше малко от кръвта на Тайст — нямаше гладката кожа или високия ръст, а очите му, макар и тъмни, бяха лишени от онази променчива чувственост, присъща на чистокръвните. В тези подробности беше същият като сестрите си. Къде беше кръвта на баща им тогава?

„Крие се. Крие се някак дълбоко в нас.“

Драконъс нямаше да го признае, но това не беше повод за негодувание за Аратан. Мъж или жена, щом детството отминеше, човек трябваше да срещне света и да си отвори място в него, с воля, зависеща изцяло от собствените му възможности. А оформянето на този свят, неговата тежест и плътност, съответстваше на силата на тази воля. В това отношение обществото на Куралд Галайн представляваше истинска карта на талант и способност. Или поне така му повтаряше Сагандер, почти ежедневно.

Било в двора на Цитаделата или в селата на Окрайнините, не можеше да има никакво лицемерие. Невзрачните и неспособните нямаше къде да скрият недостатъците си. „Това е естествена справедливост, Аратан, и следователно във всяко отношение е по-висша от справедливостта на Форулкан, да речем, или на Джагът.“ Аратан нямаше никаква сериозна причина да вярва в обратното. Този свят, така убедено възприет от наставника му, беше единственият, който познаваше.

И все пак… се съмняваше.

Обути в сандали стъпала зашляпаха по витото стълбище зад него и Аратан се обърна, малко изненадан. От дълго време си бе присвоил тази кула, обявил се беше за господар на прашасалите ѝ паяжини, на сенките и ехото ѝ. Само тук можеше да е себе си, без никой да дърпа ръката му от устата или да му се подиграва за изгризаните пръсти. Никой не го навестяваше тук. Камбаните на къщата го призоваваха, когато предстояха уроци или хранене. Отброяваше дните и нощите си по приглушения им звук.

Стъпките се приближиха. Сърцето му се разтуптя и той смъкна ръката си от устата, избърса пръстите си в туниката и извърна лице към зейналата шахта на стълбището.

Фигурката, която изникна пред очите му, го стъписа. Беше една от сестрите му, най-малката — последната от утробата, — лицето ѝ зачервено от усилието на изкачването, задъхана. Тъмните ѝ очи се впиха в неговите.

— Аратан.

Никога не го беше заговаряла и той не знаеше как да отвърне.

— Аз съм — каза тя и очите ѝ пламнаха от гняв. — Малис. Сестра ти Малис.

— Имената не трябва да са проклятия — промълви Аратан, без да мисли.

Дори думите му да я стъписаха, тя го издаде само с леко кривване на главата. Изгледа го съсредоточено.

— Значи не си такъв тъпак, както твърди Енви. Добре. Татко ще се… успокои.

— Татко ли?

— Призован си, Аратан. Веднага. Аз трябва да те заведа при него.

— Татко?

Малис се намръщи.

— Тя знаеше, че ще се криеш тук като реджи в дупка. Каза, че си точно толкова задръстен. Толкова ли си задръстен? Права ли е? Реджи ли си? Тя винаги е права — поне така разправя. — Дотича до него, хвана го за лявата китка и го задърпа към стълбите.

Аратан не се възпротиви.

Баща му го беше повикал. Можеше да измисли само една причина за това.

„Ще ме изхвърлят.“

Прашният въздух на стълбището на Старата кула се завихри около тях и покоят беше разбит. Но скоро прахта отново щеше да се уталожи и празнотата да се върне, като прокуден крал, седнал пак на трона, и Аратан знаеше, че никога повече няма да наруши владението ѝ. Беше глупава самозаблуда, детинска игра.

„По закона на естественото право, Аратан, слабият никога не може да се скрие, освен ако не му се даде тази привилегия. И разбери, това винаги е привилегия, за която слабият би трябвало да е вечно благодарен. Във всеки момент, ако силните пожелаят, могат да размахат меч и да сложат край на живота на слабия. Това е днешният ти урок. Търпение.“

Реджи в дупка — животът на зверчето бива търпян, докато присъствието му не стане досадно, и тогава пускат псетата в тунела под земята, из лабиринтите, и някъде там долу реджи го разкъсват, раздират го на парчета. Или го измъкват навън, където чакат копия и мечове, жадни да вземат живота му.

Тъй или иначе, съществото явно нямаше толкова ум, за да оцени дадените му привилегии.

Всички уроци, които Сагандер изнасяше на Аратан, кръжаха като вълци около слабостта и подобаващото място на прокълнатите с нея. Не, Аратан не беше тъпак. Разбираше го много добре.

И един ден щеше да нарани Драконъс по начин, който все още не можеше дори да си въобрази. „Татко, вярвам, че съм твоята слабост.“

А сега, докато бързаше след Малис, стиснала го здраво за китката, вдигна другата си ръка към устата и задъвка.