Къпиново вино

Той чакаше отвън в градината. Радиото свиреше, привързано с връв за клона на едно дърво, и Джей го чуваше как приглася — Тин Лизи и „Момчетата се върнаха в града“ — с екстравагантния си глас като на актьор от мюзикхол. Стоеше с гръб към него, приведен над един малинов храст с ножици в ръка, и го поздрави, без да се обръща, небрежно, сякаш Джей никога не беше заминавал. Първото впечатление на момчето беше, че Джо е остарял; косата под зацапания каскет беше изтъняла и през старата му тениска отчетливо се виждаше крехката извивка на гръбнака му, но когато старецът се обърна, Джей видя, че това е същият Джо, присмехулните сини очи и усмивката подхождаха повече на четиринайсетгодишен хлапак, отколкото на шестдесет и пет годишен мъж. На врата му висеше една от червените му платнени торбички. Когато разгледа по-внимателно градината, Джей забеляза, че същите торбички висяха от всяко дърво, всеки храст, дори в ъглите на парника и саморъчно направения разсадник. По малките филизи, похлупени с буркани и разполовени шишета от лимонада, бяха окачени червени връвчици или знаци, изрисувани със същия цвят молив. Може би това беше един от многото хитроумни номера на Джо, като капаните за щипалки или бонбоненото растение, или когато го караше да стои дълго точно в средата на градината, за да уравновесява тежестта. Но този път в присмехулния поглед на стареца се долавяше упорство и мрачна решителност, характерни за човек под обсада. Джей го попита за торбичките, като очакваше Джо пак да се пошегува или да му намигне, но той го погледна сериозно.

— За защита, момче — каза тихо. — За защита.

Едва след време Джей успя да проумее колко сериозен беше старецът.