Къпиново вино

— Ще правя каквото съм правил досега, момче — обяви Джо. — Ще се бия за това, което ми принадлежи. Няма да ги оставя да ми го вземат. Поуг Хил е мой и аз няма да се преместя на някакво въшливо място нито заради тях, нито заради който и да било.

Той с наслада отхапа главичката на желирания бонбон във формата на бебе, изяде го и после си избра друг от пакета.

— Но какво можеш да направиш? — възрази Джей. — Ще ви връчат заповеди за изселване. Ще спрат газта и електричеството. Не можеш да…

Джо го погледна.

— Винаги може да се направи нещо, момче — каза тихо. — Струва ми се, че е дошло време да разберем коя магия наистина действа. Време е да копаем окопи и да строим укрепления. Време е да угояваме черния петел, както правят на Хаити.

И той намигна на Джей, сякаш за да сподели някаква тайна шега.

Момчето огледа градината. Погледна торбичките, окачени на гвоздеи по стената и вързани за клоните на дърветата, знаците, оформени от късчета счупено стъкло на земята и нарисувани с тебешир по саксиите с цветя, и изведнъж го обзе отчайваща безнадеждност. Всичко изглеждаше толкова крехко, толкова трогателно обречено. Тогава видя къщите, почернелите, полуразрушени малки балкончета с разкривени летви, външните тоалетни и прозорците с опънати парчета найлон вместо стъкла. Пет-шест къщи по-надолу висеше пране, единственото наоколо. Край канавката отпред играеха деца. И Джо — милият стар откачен Джо, с неговите мечти, пътешествия, чато и милиони семена, и изба, пълна с бутилки — се готвеше за война, която не можеше дори да се надява да спечели, въоръжен единствено с всекидневна магия и няколко литра домашно вино.

— Не му мисли, момче — обади се той. — Ще се оправим, ще видиш. Аз имам доста хитрини в торбата и ония мръсници от съвета скоро ще разберат.

Но думите му не бяха обнадеждаващи. Всичките му приказки бяха само за повдигане на духа. Нищо не можеше да направи. Разбира се, Джей се преструваше — заради него, — че му вярва. Събираше билки на железопътния насип. Сушеше листа и ги слагаше в червени торбички. Повтаряше чудновати думи и правеше ритуални жестове, като имитираше Джо. Трябваше да запечатват границите, както казваше старецът, два пъти дневно. Това изискваше да обикалят имота — нагоре по железопътния насип, край изоставения блокпост, който Джо считаше за свой, после по Поуг Хил Лейн и край плета, който отделяше къщата му от тази на съседите, покрай пътната врата до оградата в другия край, — като носят червена свещ и запалени дафинови листа, натопени в ароматно масло, и тържествено произнасят поредица от неразбираеми словосъчетания, за които Джо твърдеше, че са на латински. Той казваше, че този ритуал трябва да предпази къщата и земята му от недоброжелатели, да защити и утвърди правото му на собственост върху територията; и колкото повече наближаваше краят на ваканцията, толкова ритуалът ставаше по-дълъг и сложен, като от триминутна бърза обиколка около градината постепенно се превръщаше в тържествена процесия, която траеше петнайсет минути, а понякога и повече. При други обстоятелства Джей сигурно би изпитвал удоволствие от тези ежедневни церемонии, но докато миналата година всичко казано от Джо звучеше шеговито, сега старецът намираше все по-малко време за шеги. Джей предполагаше, че зад маската на спокойствието тревогата му нараства. Джо говореше все повече за пътешествията си, разказваше за минали приключения и кроеше планове за бъдещи експедиции, като обявяваше решението си тутакси да напусне Поуг Хил Лейн и да се пресели в своето чато във Франция, а веднага след това се кълнеше, че никога няма да напусне старата си къща и ще трябва да го изнесат с краката напред. Неуморно работеше в градината. Тази година есента настъпи бързо и имаше плодове, които трябваше да се берат; трябваше да се прави сладко, вино, зимнина, туршия; да се копаят и прибират картофите и ряпата, както и да се извършва магическият ритуал на Джо, който сега траеше цели трийсет минути и включваше множество жестикулации, посипване с всевъзможни прахчета, приготвяне на ароматни масла и билкови отвари. Сега Джо изглеждаше уморен, чертите му се бяха изопнали, очите блестяха ярко от недоспиване — или може би от прекаляване с пиенето. Сега той пиеше повече от когато и да било, и не само вино или копривена бира, а по-силен алкохол, картофена водка от казана в избата, миналогодишен ликьор от запасите си. Джей се питаше дали при тези условия Джо изобщо ще изкара зимата.

— Ще се оправя — казваше му той, когато момчето изказваше на глас опасенията си. — Просто работата е малко повече, това е всичко. Като дойде зимата, пак всичко ще се нареди, обещавам ти.

Джо стана, подпря ръце на гърба и се разкърши.

— Така е по-добре — усмихна се и за миг стана пак предишният Джо, с присмехулен поглед изпод козирката на зацапания каскет. — Аз се грижа за себе си още отпреди да дойдеш, момче. Ще трябват малко повече от две-три маймунки в съвета, за да ме съборят.